— Днес сутринта подарих на Алиса кактус, направих й комплимент за цвета на лицето и дължината на зъбите, и тя се съгласи да излезе на среща с мен!
— На среща?!
Мисля, че викът ми се чу чак на улицата. Дори заклинанието Гръмовен глас не можеше да създаде по-голям ефект.
Дракон да го вземе! Мислех, че съм му дал достатъчно глупави съвети, за да бъде изритан като мръсно коте от Алиса, че дори и някоя Огнена топка да отнесе.
— Между другото, научих разписанието на телепортациите към Лайминг — продължи стражникът.
— И кога има? — попитах безизразно аз, като в същото време бързо прехвърлях през ума си с какво заклинание да се отърва от тялото.
Най-лесно беше да използвам Огнен стълб, а после да разпръсна пепелта по вятъра.
— Утре сутринта има възможност за телепортиране на двама души.
— Само двама? — попитах разочароно.
— Да.
Това беше добра новина. Сега Алиса нямаше да може да дойде с нас в земята на вампирите. По-добре да ходи на срещи с този мистър Лъчезарност, отколкото да рискува живота си в земите на Бойния клан.
— Отлично! Ще може ли да го повториш пред Алиса? Че само двама души могат да отидат.
Девлин сви рамене.
— Добре, ще й го кажа на срещата — после ме потупа по рамото. — Благодаря за помощта, приятел.
Кимнах мълчаливо, тихо скърцайки със зъби и едва сдържайки напиращата ярост. Едва когато Девлин се сбогува и напусна Прокълнатата къща, си позволих да се отпусна малко. Първият порив, да изгоря всичко наоколо, овладях като по чудо, нямаше и смисъл — цялата вътрешност на къщата беше добре защитена със заклинания.
Стиснах юмруци и си поех дълбоко дъх, опитвайки се да се справя с гнева, но вместо да се успокоя, се вбесих още повече. Пред очите ми още се хилеше доволното лице на офицера. Ох, как ми се искаше да му пусна една Огнена топка…
По ръката ми пробягна странна топла вълна. Започна от пръста, на който все още стоеше пръстенът на „свободните“, и се плъзна по цялото тяло. Подозирайки нещо недобро, бързо свалих пръстена и го сложих в джоба си, но гневът ми все още търсеше отдушник. Така че без замисляне излязох навън и изстрелях в небето Огнена топка. Извисявайки се на десетина метра, тя избухна подобно на огромен празничен фойерверк. Най-странното беше, че изобщо нямах намерение да правя нещо подобно! Тоест в заклинанието, което бях правил хиляди пъти досега, изведнъж се появи някаква грешка. По друг начин просто не можех да си обясня необичайното поведение на Огнената топка. Решавайки да проверя подозренията си, аз метнах във въздуха още една Огнена топка и резултатът беше същият.
Играещите на улицата деца се засмяха радостно и запляскаха с ръце, наслаждавайки се на гледката. Вече се канех да се прибирам, когато към мен се затича малко момиченце, хвана ме за ливреята и ме задърпа. Приклекнах и попитах:
— Какво става?
Момичето посочи с пръст към небето:
— Още!
— Няма проблем — отвърнах с усмивка.
Следващият половин час забавлявах децата с всевъзможни Огнени заклинания, уверявайки се в неизбежното. Тоест потвърди се прогнозата на Велхеор, че структурата на моите заклинания ще стане крехка и краткотрайна. Огнената топка можеше да излети високо в небето и да изчезне в облаците, но можеше и неочаквано може да се разпадне, още с появяването си. Изглежда, че наистина започвах да губя способностите си към Занаята! Колко не навреме!
След малкото представление за децата отидох до работилницата на техномаговете, за да взема артефакта, който щеше да ми помогне да открия откраднатия медальон. Майсторът се беше постарал, изработвайки много подходяща система, която показваше не само посоката, но и разстоянието до целта. Вярно, че изглеждаше доста странно — майсторът не беше измислил нещо ново, а просто беше прикрепил търсещото заклинание към лист дълготрайна хартия. На белия фон се появяваха цветни стрелки с цифри над тях, показващи разстоянието до медальоните. Разбира се, сега на листа имаше множество стрелки, сочещи към медальоните на моите приятели, но в земята на вампирите подобни проблеми щяха да отпаднат.
Привечер се появих в Прокълнатата къща. Всички вече се бяха прибрали — Алиса и Чез с братя Викерс, Даркин и Стела от романтичната си разходка, само Велхеор ни беше игнорирал, очевидно решен да не се появява до края на спасителната операция. Е, вярно, че все още не знаехме кого точно ще спасяваме.
— По принцип вашата идея ми харесва — призна Невил. — Но…