Сакша отвори уста да каже нещо язвително, но замълча. Няколко пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои, и накрая каза през зъби:
— Задача? Ами да… какво друго може да те накара да дойдеш тук.
— Не се цупи — намигна й Кейтен. — Ти не си такава.
— Аз ли не съм такава?! — отново избухна момичето. — Ей сега ще ти… — тя го хвана за лакътя — счупя ръката!
— И ще те измъчва чувство за вина — спокойно отговори Майсторът. — Хайде стига вече, Сакша. Знаеш, че имам много работа в Академията и това е единствената причина, поради която не съм идвал толкова дълго време.
— Наистина ли? — разхлаби хватката момичето.
— Разбира се — увери я Кейтен. — Аз наистина…
Момичето покри устните му със своите и останалата част от изречението не се чу.
— Миличкият ми той — зашепна момичето, покривайки с целувки цялото му лице. — Толкова скучая без теб…
— По-внимателно — изстена Кейтен. — След шамара ти още не съм си наместил челюстта. И ти ми липсваше. Последните няколко дни прекарах затворен дълбоко под земята и физически още не съм готов за твоите прояви на чувства.
Сакша се отдръпна и го погледна:
— О, наистина. Толкова си блед и измъчен… Бедничкият ми…
Привикнал с промените в настроението на приятелката си, Кейтен й позволи да го вдигне от земята и да го отнесе в един от фургоните. Всъщност привидно крехкото момиче без особено затруднение щеше да го отнесе на ръце дори ако Кейтен се беше съпротивлявал. Все пак майсторска степен в Изкуството — това бяха умения и знания, неотстъпващи на тези в Занаята, просто лежащи в друга плоскост. Само да искаше, Сакша можеше да преподава във всяко училище в столицата, защото произхождаше от древен род майстори на Изкуството — първите хора, удостоени с честта да бъдат ученици на вампирите. Никой не знаеше с какво точно рода Зор беше спечелил благосклонността на вампирите, но именно те станали първите хора, овладели Изкуството. Сакша Зор, както и всеки друг потомък на този род, можеше да работи като бодигард за баснословни пари или да преподава, но по незнайна причина тя избра да живее в квартала на протестантите и да работи за стотинки в този малък цирк — притаила се в края на града отживелица от миналото.
Кейтен както не можеше да се съпротивлява, така не можеше да започне и разговор за работата, преди Сакша да го нахрани с вкусна супа от местни зеленчуци. Разбира се, тези зеленчуци изобщо не можеха да се сравняват със зеленчуците, отглеждани с използването на магия, но точно в несъвършенството беше цялата прелест на тази супа. Все пак използването на магия правеше света прекалено съвършен — както всички сгради в Лита станаха дразнещо златни, така и храната — безкрайно вкусна, а дрехите — прекалено крещящи и удобни. Повечето хора харесваха това, но някои започнаха откровено да се дразнят и впоследствие станаха постоянни гости в квартала на протестантите, а някои от тях — дори негови жители.
— Супата ти е невероятна — каза Кейтен. — Ако зависеше от мен, само нея бих ял.
— Че какво ти пречи? — закачливо отвърна Сакша. После се протегна, демонстрирайки прелестите си, и намигна: — Остани…
Кейтен се загледа в прекрасните форми, подчертани от плътно прилепналото трико, но бързо се овладя:
— Сакша, наистина имам много важна работа от национално значение. И имам нужда от помощ. Твоята и на чичо ти.
Момичето направи гримаса.
— Е, за моята — това го разбирам. Ако трябва да се убие някого, аз по принцип нямам нищо против — намигна тя. — Срещу определена сума или най-добре в натура. Но чичо с какво може да ти помогне?
— Трябва ми онова нещо, с което записва гласове за шоуто — поясни Кейтен. — Надявам се да го използвам, за да подслушам един много важен разговор.
— Наистина ли? — невярващо попита момичето. — Че то е колкото куфар, как смяташ да го скриеш?
— Това не е проблем — увери я Кейтен. — Най-важното е, че това нещо не излъчва магия. Как мислиш, чичо ти дали ще ми го заеме?
Сакша изсумтя.
— Мечтай си. Той трепери над изобретенията си като над собствени деца. Ще трябва да взема това чудо без разрешение, което означава — тя потърка пръсти — двойно заплащане.
Разбира се, Кейтен с радост плати. Ако зависеше от него, той би посветил цялото си време на това плащане и би загърбил всички други грижи и тревоги, но уви…
— Слънце мое, ще можеш ли да промениш външния ми вид?
— Да те разкрася така, че и родната ти майка да не те познае? — попита нежно момичето и леко го ухапа по ухото.
Кейтен отдавна беше свикнал с особеното й чувство за хумор, така че не реагира на закачката.