Выбрать главу

— Помогнахте им да избягат — мрачно каза Серж, заставайки пред нас.

— Хм, всъщност стана случайно — не се смути Чез. — Искахме да ви помогнем, но нещо не преценихме заклинанията.

Ако се съди от израженията им, никой не повярва на това оправдание.

— Не говори глупости — намръщи се Серж. — Отначало, като ви видях под това смешно заклинание за невидимост, си помислих, че просто сте дошли да видите как ще се справим с нисшите вампири. Затова се престорих, че не ви забелязвам, давайки ви възможност да понаучите нещо. Но вместо само да наблюдавате, вие си позволихте да саботирате…

Как така още в началото са засекли нашата Завеса-невидимка?! Излиза, че експерименталното ни заклинание за нищо не става.

— Не можехме да ви позволим да избиете „свободните“, имахме споразумение с тях — подчертах аз. — Аз лично им обещах неприкосновеност.

— На кого му пука?! — рязко каза Грон.

Високомерният третокурсник беше пострадал най-много от всички — разкъсаната на рамото му ливрея беше потъмняла от кръв, но той гневно отблъскваше опитващата да му помогне Ана. Разбира се, за раняването си обвиняваше само нас.

Стиснах юмруци:

— На мен ми пука!

— Указанията на Майстор Ревел по този въпрос са ясни — никакви сделки с нисшите вампири — напомни Ана и най-накрая успя да сложи на Грон изцелително заклинание. — Зак, действаш против волята на Академията.

— И Академията може да греши — намръщено каза Алиса.

Едва сега забелязах, че Даркин ме дърпа за ръкава.

— Зак, ще отида да потърся Стела — прошепна той. — Сред убитите я няма, слава на бога, но съм притеснен. А и тук се чувствам излишен.

— Добре — кимнах едва забележимо. — Опитай да поговориш с оцелелите „свободни“ още веднъж да обмислят предложението ми.

Още при първата крачка на Даркин третокурсниците настръхнаха с намерение да го спрат, но Серж им даде знак да не правят нищо. Така че Даркин необезпокоявано се отправи да търси приятелката си и „свободните“, а ние продължихме да изясняваме отношенията си.

— Да, в последно време Академията често греши — каза Чез, хвърляйки изразителен поглед към телата на бедните вампири. — Не виждам смисъл да ги слушам за всичко.

Странно, но ние съвсем спокойно приемахме факта, че до нас лежат телата на убитите от третокурсници вампири. Не знам за останалите, но на мен наистина ми беше все едно. Може би събитията от практиката ме направиха толкова безчувствен? Или случващото се в момента така беше окупирало мислите ми, че просто нямах време за сантименти?

— Така, нека не усложняваме нещата — намръщи се Серж. — Ако нямате достатъчно здрав разум, за да приемете нашите аргументи, да решим проблема по друг начин. Кой от вас се смята за най-добрия боец?

Всички едновременно ме погледнаха.

— Ами… да речем, аз — признах неохотно. — И какво от това?

Поне бях, докато не започнаха проблемите с вътрешната енергия. Но нещо не ми хареса тонът му. Освен това, предполагам, че интуитивно се досещах накъде бие.

— Да го направим така — ще организираме малък учебен спаринг. Ако успееш поне веднъж да ме достигнеш, ще признаем правотата ви и ще се опитаме да преговаряме с вампирите. В противен случай ще ни се подчинявате безусловно по абсолютно всички въпроси.

— Как така Зак е най-силният?! — усети се Чез. — Аз също…

Алиса го сръга с лакът толкова силно, че червенокосият ми приятел се сви на две.

— Съгласни сме! — отговори тя за всички.

Хм… разбира се, поласкан бях, че така вярва в силите ми, но, спомняйки си думите на Шинс за разликата в знанията и опита между нас и по-големите ученици… Не беше ли прибързано? Да не говорим за възможните проблеми с контрола над заклинанията. Изобщо не разбирах, защо Алиса толкова лесно се съгласи на двубоя и с готовност ме оставя да участвам?

— Тогава да започваме! — ухили се Серж.

— Ей, чакай малко! — реагира Алиса.

„О, най-накрая осъзна грешката си — помислих с облекчение. — В това състояние не трябва да участвам в двубои.“

Алис ми подаде „пелената“:

— Вземи и се подготви.

— Благодаря — отвърнах разочаровано.

Искаше ми се да беше казала, че да се бием е глупаво. Въпреки разочарованието взех „пелената“. Макар на всички да беше ясно, че шансовете ми за победа са нулеви, но все пак… Надеждата умира последна. И най-малката дреболия можеше да се окаже решаваща.