Когато се събудих, съвсем ясно осъзнах, че освен решаване на проблема с нисшите вампири спешно трябва да направим нещо и за Стил. Дори и засега да не знаехме как да му помогнем, можехме поне да го доведем в Прокълнатата къща и да му осигурим достойни условия на живот.
Това беше първата ми мисъл, но после се върнаха спомените от последните събития и настроението ми се развали окончателно…
Действие 2
Преди да отлепя очи и да стана от леглото, в стаята нахлу Велхеор. Отваряйки вратата с ритник, той прекоси цялата стая и безочливо се пльосна на леглото, при което аз се изтърколих на пода.
— Е, предотвратихте ли клането?
— Почти — отговорих аз. — Разбира се, не мина без жертви, но като цяло…
— Значи не е било чак толкова зле — облиза устни вампирът. — Щом е имало жертви.
Бързо наметнах ливреята и се изправих на крака.
— Сякаш не знаеш какво е станало. Сигурно си наблюдавал отнякъде.
— Възможно е — уклончиво отговори вампирът. — Готов ли си? Днес тръгваме към земите на Бойния клан.
Колкото до предстоящето пътуване… Все още се съмнявах в своето решение, но да протакам повече просто нямаше накъде. Освен това после можех да премисля… Така че по-добре беше още сега да споделя плановете си с вампира.
— Ще се наложи да кажа на Девлин, че днес няма да се телепортираме в Лайминг.
Трябваше да го направя от самото начало, още щом попита за Алиса. Да му ударя един в зъбите и да му кажа изобщо да не припарва до нея. А аз, глупакът, не само не го направих, ами и шегички взех да си правя. Голям майтапчия се извъдих.
— Хайде де. Решил си да ставаш нисш вампир ли?
Велхеор се подиграваше. Както обикновено.
— Има и още — озъбих се аз. — Ще тръгнем към земята на вампирите пеша, но след пълнолуние. Имам още малко работа тук…
— Пълнолунието е прекрасно време — измърка вампирът. — Каквото и да си замислил, би трябвало да е интересно и опасно. Прав ли съм?