Отговор така и не идваше, затова пък досадния търговец всеки ден идваше при мен, за да допълва списъка с все нови и нови изгорели в огъня стоки. От неговите думи излизаше, че в този мухлясал склад са били складирани едва ли не половината от съкровищата на Империята заедно с хранителните запаси за Крайдол за век напред.
— А аз предлагам да направим показно шоу! — за пореден път заяви Чез. — Да разберат всички, че с нас шега не бива.
— Теб само да те изтърват и половината град показно ще събориш — изсумтя Алиса. — Не, ще действаме по моя план, без никакви импровизации.
Планът на Алиса беше много прост — обкръжаваме нарушителите толкова добре, че и пиле да не може да прехвръкне, и постепенно стесняваме обръча.
— Последния път Даркин направи точно същото, но се провали — напомних аз.
— Не съм сигурна — сви рамене Алиса. — Той направи всичко правилно, но не отчете една малка подробност.
Неволно се зарадвах, че вампирката най-накрая спря да се заяжда с мене по какъвто и да е повод. Цяла седмица не смеех и дума да й кажа, за да не налетя на поредната заядлива забележка по свой адрес.
— Каква подробност? — ревниво попита Даркин.
— Фалшивият Патрул не би могъл да се изплъзне на хайката, ако не му помага някой от стражата или нисшите вампири. Именно затова успяват така добре да си подбират мишените в тези части на града, където няма наши Патрули — някой ги информира.
— Това е невъзможно! — наежи се Даркин. — Аз лично съм подбирал всеки вампир…
Пръстите му инстинктивно докоснаха белега, преминаващ от слепоочието към устните му, както правеше всеки път, когато беше изнервен.
— Мисли каквото си искаш — не тръгна да спори Алиса. — Във всеки случай разпределих нашата петорка по целия периметър, така че да можем да наблюдаваме всички участници в обсадата. И ако поведението на някой ни се стори подозрително… — в очите на вампирката проблеснаха червени искрици. — Не му завиждам.
Разбира се, Алиса не уточни как точно се каним да наблюдаваме нисшите вампири. Помощ в случая би трябвало да ни окаже разработеното от мен преди време търсещо заклинание, което създаваше цяла мрежа от опипващи сонди, предаващи информацията си на заклинание-майка. Трябваше само малко да преработим заклинанието, за да реагира на движението и приближаването на определен вид същества. В случая с вампирите се насочихме към тяхната телесна температура, която се различаваше от човешката с няколко градуса. Вярно, в такъв капан можеше да се хване само нисш вампир, защото истинските можеха без особени проблеми да контролират своето тяло и предпочитаха да поддържат човешка температура. Като споменах истинските вампири…
Огледах се озадачен:
— А защо сме само пет? Къде е Велхеор?
За мен този въпрос беше наистина много важен, защото на нас двамата с най-кървавия вампир на хилядолетието съвсем скоро ни предстоеше да тръгнем на дълго пътешествие и изобщо не исках да го губя от поглед. Колкото и да не ми се искаше да призная, но именно от Велхеор, този кръвожаден, постоянно държащ се като глупак Висш вампир, зависеше живота ми. Вярно, ако той не беше измислил начин да ми помогне, аз още преди няколко дни щях да се превърна в нисш вампир.
— Аз откъде да знам — отвърна вампирката, както ми се стори, прекалено рязко.
Изглежда прекалено рано се зарадвах, че отношенията между нас се затоплят — нищо не се беше променило.
Но нямах време да се замислям за странната реакция на Алиса — стигнахме до целта си. Аз вече добре бях изучил Крайдол, така че доста точно си представях сградите. Всъщност през целия път дотук Алиса ни обясняваше нашето разположение на картата, която беше взела със себе си, но аз пропуснах всичко покрай ушите си. Твърде тежка ми дойде тази разходка под слънцето. Усещах се така, сякаш цялото ми лице беше покрито с огън. Разбира се, външно това не се проявяваше, аз се опипвах от време на време, но да се подложа на нещо подобно за дълго време си беше мъка. Въпреки че Велхеор забави трансформацията ми, страничните ефекти от ухапването вече напомняха за себе си, значително усложнявайки и без това нелекия ми живот.
— Добре ли си? — тихо попита Чез, сръгвайки ме с лакът в ребрата. — Изглеждаш, сякаш се каниш да умираш.
— Коремът ме боли — казах първото нещо, което ми дойде на ум. — Всичко е наред, скоро ще ми мине.