В известен смисъл ми провървя, че нашата петорка стана толкова разединена. Ако бяхме близки както преди, всички щяха да забележат моето бавно, но сигурно влошаващо се състояние. Постоянно втрисане, остра реакция към слънчева светлина… провървя ми, че заразяването изобщо не повлия на управлението на енергията и не промени към по-лошо характера ми. Впрочем, по думите на Велхеор, това предстоеше в бъдеще.
— Всички да заемат местата си според плана! — заповяда Алиса. — Започваме точно след пет минути.
Вампирите свериха часовниците си, а ние просто направихме мислена отметка — едно от първите умения, придобити в Академията, беше способността да чувстваме времето. Нашето тяло винаги знае колко е часът, трябва само да се настроим към него и да се научим да го разчитаме. За съжаление, нисшите вампири не можеха дори това.
„Интересно дали ще загубя и тази си способност, когато преобразуването стигне до финалния си стадий?“ — тъжно си помислих аз.
Напоследък често размишлявах за уменията на полувампирите и в известен смисъл започнах да им съчувствам. При преобразуването те придобиваха всички слабости на истинските вампири, а в замяна получаваха само бърза регенерация, добра реакция и малко сила — съвсем малко повече от тази на обикновения човек. И в добавка — жажда за кръв, страх от слънчева светлина, омраза от страна на хората и отвращение от страна на истинските вампири… не особено равностойна размяна. Но открих един много интересен факт — в Пограничните райони живееха много нисши вампири. Броят им беше толкова голям, че спокойно можеше да създадат отделен град, макар че едва ли Империята щеше да им позволи. На териториите, официално признати за елирски, вече имаше селища на друиди и тролове, и едно трето независимо селище едва ли би подобрило политическата стабилност.
Изобщо не забелязах как се оказах практически сам на площада — край мен бяха само няколко нисши вампира. Изглежда позицията ми беше точно тук, което можеше да се счита за истински късмет, защото изобщо не бях чул какво казва Алиса, мислейки за своите си проблеми.
Уверявайки се, че приятелите ми вече не се виждат, аз бързо наметнах качулката си, скривайки лице от слънцето. Животът веднага стана по-хубав.
— Готови ли сте? — попитах бодро вампирите.
Четиримата нисши, начело с добре познатата ми приятелка на Даркин, изобщо не споделяха моя оптимизъм.
— Разбира се — промърмори един от тях.
— И още как — допълни вампирката.
Как се казваше? Стела? Вечно недоволна, ексцентрична и досадна, изобщо — не особено приятна особа.
Тя от самото начало беше против да работи в Патрула и да си сътрудничи с хора. Ако трябваше да подозирам някого, че помага на крадците, тя беше най-подходящата. От друга страна, очевидно с Даркин ги свързваха близки отношения, така че едва ли бих я обвинил открито, дори да имах някакви доказателства.
— Ако ги срещнем първи, оставете всичко на мен, аз ще се справя с тях — за всеки случай казах на вампирите, с което веднага си заслужих поредната порция недоволни погледи.
Разбирах ги, изобщо не им харесваше да преследват приятелите си. Обществото на нисшите вампири живееше изненадващо сплотено, нещо нехарактерно за вампири и хора, но обичайно за отритнати. Да, те наистина бяха отритнати — опасни за хората и напълно ненужни за истинските вампири. За щастие, засега все още можех да си позволя да кажа „те“, а не „ние“…
Така се бях замислих, че напълно забравих за подготвителните действия. Трябваше да създам мрежа от сигнални заклинания и да поставя индивидуални щитове. Без предварителна подготовка лесно можех да бъда победен дори от нисш вампир, ние значително им отстъпвахме в бързината на реакциите си.
Прикрих се с Универсална стена, приближих я максимално близо до тялото си и след това старателно разстлах сигналната мрежа. След известен размисъл, за всеки случай създадох и десетина почти завършени Огнени птици.
Аха!
Не минаха и няколко секунди, когато сигналната мрежа любезно ме информира, че крадците са избрали за отстъпление именно нашия участък. Изглежда отново сработи моят специален статут пред съдбата и тя усърдно ме отрупваше с все нови и нови неприятности.
— Идват! — предупредих аз нисшите вампири и се приготвих за топла, бих казал дори гореща, среща.
Пет фигури, облечени в черно, изскочиха зад ъгъла на най-близката къща и без да забавят скорост, се затичаха право към нас. Изглежда изобщо не се притесниха от ученическата ми ливрея и дори от появилите се във въздуха Огнени птици. Много странно, а аз си мислех, че съм успял да всея респект в местните нисши вампири и ще е достатъчна само малка демонстрация на сила. Уви, тук явно щеше да се наложи да нараня сериозно някого. За щастие, местните жители бързичко бяха напуснали района, така че можех да се развихря с пълна сила без притеснения, че ще засегна някой невинен.