— Между другото, бъди внимателен в изявленията си пред Майстор Ревел — предупреди ме Кейтен, когато стигнахме до най-обикновен кабинет с надпис „Майстор Ревел“.
Странно все пак, защо всички толкова се страхуват от него?
Кейтен едва чуто почука на вратата.
— Може ли?
— Влизайте — се чу гласът на Майстора зад вратата. — От половин час ви чакам.
Ама че лъжец. Преди половин час бях в трапезарията, а Кейтен в своята лаборатория, и ако не беше ми скимнало да отида при чичо си, нямаше да бъда пред тази врата.
Влязохме в кабинета.
На пръв поглед нямаше разлика с кабинета на Ромиус — същата дървена маса, няколко много меки черни кресла и много лавици със старателно подредени документи. На масата седеше плешив мъж в сива ливрея на Върховен Майстор. На лицето му имаше едва доловима усмивка на човек, който знае нещо, което никой друг не знае.
— Е, готови ли сте да поработите за благото на държавата? — вместо поздрав попита Майстор Ревел.
— Разбира се — изненадващо сговорчиво каза Кейтен. — Ще направим всичко, което се иска от нас.
Пльосвайки се в едно кресло, както и в кабинета на чичо, Кейтен замря и както ми се стори, се стараеше да не прави излишни движения.
— Браво — Майстор Ревел едва забележимо кимна. — Кейтен, ето ти всички необходими документи, запознай се с тях до сутринта.
От един от рафтовете плавно излетя скучна сива папка.
— А някакви материали за хората, с които ще трябва да работим? — попита Кейтен.
— Разбира се — съгласи се Майсторът и след първата папка във въздуха полетя и втора.
И двете папки внимателно кацнаха на масата пред Кейтен.
— А…
— В първата папка.
— А…
— Ще се оправиш.
— Разбрах.
Затова пък аз не разбрах. А кога ще ни проведат инструктаж?
— Мисля, че получихте задачата, така че може да си ходите.
— А аз? — попитах удивено. — За мен каква е задачата?
— Да се наспиш — кратко отговори Майстор Ревел. — И да се постараеш повече да не допускаш подобни грешки като на турнира.
Отново!
Напуснах кабинета с пламнали уши. Аз можех и да не забележа, но Кейтен забеляза и не пропусна да ми го съобщи.
— Всички ли ще ми напомнят за това? — попитах жално.
— Разбира се — увери ме наставникът. — Да знаеш как беснеех, когато ми напомняха за понижението от Майстор в редовен ученик. А ми напомняха толкова често, и никой не го мързеше.
— Желанието им да подиграват ближния е по-силно от мързела — обобщих аз. — Какво толкова. Ще свиквам.
— Хайде, отивай да спиш. А аз ще отида да се поровя в документите… О, и все още трябва да мисля какво ще стане с автомага. Той без мен ще затъпее от скука.
— Изключи го? — предложих аз.
— Не може, ще се обиди — разтърси глава Кейтен.
Виж ти, значи той се държи като истински човек.
— Тогава го вземи със себе си.
— Ти видя колко пространство заема автомага. Толкова е голям, не може просто ей така да го сложиш в джоба си, но… ще си помисля за това, като цяло идеята не е лоша.
Кейтен тръгна към лабораторията си, а аз трябваше да си събера багажа за предстоящото събитие.
Връщайки се в стаята си и тъжно гледайки половинметровите кактуси, започнах да събрам багажа. Сложих в старата чанта музикалката и музите със записи на любимите си песни и изведнъж осъзнах, че през цялото време на обучение в Академията нито веднъж не съм слушал музика! Нямах нито време, нито желание, а преди наистина вярвах, че не мога да живея без музика нито ден. Е, в известен смисъл магията приличаше на музика — сплитането на потоци напомняше създаването на мелодии… Магията замени музиката и сега нямах никакво желание да включа музикалката.
Хвърлих в чантата две резервни ливреи… и осъзнах, че нямам какво повече да взема. Учебници от Академията, както се оказа, не се изнасят, а освен тях в стаята ми нямаше нищо друго.
Между другото, защо тогава Алиса толкова бързо хукна от трапезарията? Не мисля, че тя имаше много повече неща от мен. Излиза, че тя отново ме избягва? Стоп! Кого заблуждавам. Та тя ме избягва цяла седмица! Но тази вечер… дали не съм направил нещо грешно?
С тази депресираща мисъл заспах.
Действие 3
Отворих очи.
Тъмнина.
— Спокойно, не мърдай — предупреди ме тих мъжки глас.
Всъщност нямах и намерение. Не, не мислете, че се уплаших. Честно казано, още не бях се събудил, за да мога да се уплаша както трябва. Да, и се чувствах по един странен начин, като леко пиян… всичко наоколо възприемах в полусън.