Выбрать главу

— Бягайте! — заповядах аз. — Да се опитаме да му помогнем!

— На кого? — не схвана Чез.

Тук трябваше внимателно да помисля. По принцип, ние трябва да помогнем на вампира, който се биеше със Съществото. Но това беше Канмиир — определено не наш приятел, а по-скоро враг. Особено за Алиса, въпреки че тя все още не го знаеше. Нали той беше убил баба й — жената на Келнмиир. Трябваше да избирам между две злини…

— Сигурно е вампир — не много уверено отговорих аз, вече бягайки.

— Виждам, че този вампир не ти харесва особено — каза Алиса. — Затрудни се да кажеш на кого да помогнем.

Така си беше. Съществото беше просто едно програмирано творение, а вампирът — личност, която съзнателно избира да извършва злини. Имаше разлика! От друга страна, в този момент Съществото все пак представляваше по-голяма опасност за града, а ние бяхме длъжни да се грижим за жителите му.

— Ако го познаваше като мен, и на теб нямаше да ти харесва — измърморих аз. — Как да стигнем до покрива?

— Хей, те вече се прехвърлиха на съседния! — отбеляза Наив.

— Така! Ако продължават да се движат толкова бързо, едва ли ще успеем да се намесим — усмихна се Алиса. — Не сме на тяхното ниво.

— Да, глупаво се получава — бях принуден да се съглася аз. — Никаква полза от нас.

Мълчаливата през цялото това време Мелисия внезапно каза:

— Ей сега ще дойде помощ.

— Помощ ли? — подозрително попита Невил. — Кой ще дойде?

— Мой стар приятел, който днес беше в зоологическата градина — поясни друидката. — Той казва, че са ги задържали плъховете, атакували общината на друидите, и още някои животни…

— Кой е той? — разсеяно попитах аз, сега повече ме интересуваше какво става на покрива.

Вампирът подскачаше около Съществото и с лекота избягваше неговите удари, но и самият той не успяваше да нанесе сериозни рани — черната черупка се оказа изненадващо яка. Освен това Съществото периодически изчезваше и се появяваше отново някъде другаде — на съседния покрив, зад вампира и дори вътре в някои сгради.

— Не знам — след кратка пауза каза Мелисия, — той не говори.

В този момент Съществото и вампирът отново изчезнаха от очите ни.

— Къде изчезнаха сега? — попита Алиса. — Някой вижда ли ги?

Никой не ги виждаше. Затова пък веднага забелязах появилите се зад ъгъла хора. Ние веднага вдигнахме мечове и подготвихме нападателни и защитни заклинания.

— Спокойно, това са приятели — бързо ни успокои друидката.

При по-внимателно вглеждане хората наистина се оказаха не съвсем хора. Отпред крачеше друид в зелени дрехи, след него… отначало аз го взех и него за друид, благодарение на зелените дрехи, но при по-внимателно вглеждане това се оказа… Велхеор! Тези двамата бяха придружени от момчета в тъмни дрехи, с арбалети в готовност — представителите на местната Школа по изкуствата.

— Херион! — възкликна Мелисия и се хвърли на врата на друида.

Беше страшно да гледаш Невил — той пребледня и конвулсивно стисна юмруци.

— Спокойно — бързо зашепна Чез. — Не се изнервяй.

— Да — присъединих се и аз, — може това да е брат й…

Сякаш специално за да опровергае думите ми, друидът целуна Мелисия по устните. Изглеждаше приятелска целувка, но брат не целува точно така сестра си.

— Само не припадай! — обезпокоено каза Чез.

Поглеждайки лицето на Невил, той осъзна грешката си и бързо се поправи:

— Добре! Припадай. Само не предизвиквай бой, малко са ни другите проблеми.

Хванах Невил за лакътя и се опитах да го избутам настрана. Никакъв шанс! Той стоеше като излят, без да мърда, и неотстъпно гледаше прегръщащите се друиди.

— Сега ще става, каквото ще става — обречено каза Чез.

И наистина нещо се случи, но съвсем не беше това, от което се притесняваше рижият ми приятел. Въздухът затрептя и точно пред нас се появи Съществото. Диво крещейки с всичките десет паразита, то отново изчезна, оставяйки след себе си странен остър мирис на гниене.

— Какво беше това?! — едновременно попитаха новодошлите.

— О, няма значение — автоматично отвърна Чез, явно не се чувстваше в стихията си. — Домашно животно, съседите го пускат нощем да потича из града…

От близкия покрив се приземи тъмен силует.

— Къде изчезна?

— Не мърдай! — изведнъж ревна Велхеор.

Изглежда позна стария си приятел, значи не грешах.

— Ъ-ъ… подозирам, че нямам работа тук — бързо каза Канмиир и скочи обратно на покрива.

Алиса колебливо докосна рамото ми.

— Това същият вампир ли е…

— Херион, ето този изрод уби твоя приятел, дръж го! — извика Велхеор.