— Лежи си — заповяда му Канмиир.
— Не става — въздъхна Чез. — Трябва да опитаме нещо друго.
Изобщо не разбирах защо досега Съществото не се е телепортирало. Изчерпало си е телепортациите ли? А и изглеждаше някак смачкано, сякаш преди да го хвърлят от покрива, здравата са го наритали. И паразитите бяха изтръгнати от ръцете… садисти, с една дума.
Междувременно друидът все пак успя да стисне Канмиир отзад.
— Това е — зарадва се Велхеор. — Сега вече ще се разкъсам. И за Алисия, и за потомците й!
— Те бяха позор за нашия род! Кланът Миир не трябваше да смесва кръвта си с клана Хеор! — извика Канмиир, напразно опитвайки да се изтръгне от здравите ръце на друида.
— Точно сега не трябва да лъжеш! — гневно ревна Велхеор. — Някой друг баламосвай с глупостите си за мръсна кръв! Просто ти също харесваше Алисия! Не можа да понесеш мисълта, че тя обичаше само Келнмиир. Мислиш, че не знам как се присламчваше към нея, докато ние отсъствахме?
Канмиир все пак успя да се освободи от хватката на друида и неочаквано скочи право върху нас. Преди някой да успее да реагира или да се уплаши, той хвана Алиса и долепи нож до шията й.
— Никой да не мърда!
Дракон да ме вземе!
— Пусни я! — сам не забелязах как създадох няколко Огнени пеперуди и направих крачка напред.
— И не мисля — засмя се вампирът. — Какво, Велхеор, сега ще можеш ли да ме спреш? Виждаш ли този нож? Точно с него убих Алисия. И сина й, и сина на сина й… а сега ще убия и пра-пра-внучката й.
От ярост ми секна дъха. Не знам как, но ако дори само косъм паднеше от главата на Алиса, аз… аз не знам какво щях да направя с това чудовище!
— Копеле! — изрева Велхеор. — Зад дете ли се криеш? Ти самият си позор за вампирите, дори и в най-пропадналите нисши вампири има повече чест, отколкото в теб!
В това време мълчаливият друид бавно заобиколи Канмиир отдясно.
— Гнида — изведнъж се включи в разговора Чез. — При това си висш вампир. Нищожество си ти, ето какво си. Дори в това валящо се в калта Същество има повече сила и достойнство.
— Как се осмеляваш? — извика вампирът и за частица от секундата разхлаби хватката върху гърлото на Алиса. Но тази частица от секундата й беше напълно достатъчна да се освободи от ръцете на Канмиир със светкавично движение.
Тя скочи настрани и към вампира веднага полетяха всички подготвени от нас заклинания, заедно със зелените мълнии на друида.
Естествено, нямаше видими щети от нашите атаки, но веднага след това вампирът попадна в ръцете на Велхеор. Те започнаха да се търкалят по земята, но това не беше обикновен бой, не, вампирите се биеха с ярост, нанасяйки си десетки удари. Въпреки факта, че се биеха легнали, ръцете и краката им действаха с такава скорост, че ние нищо не успявахме да видим — всички движения се сливаха в едно голямо размазано петно.
— Ама че бой — възхити се Чез.
Бегло погледнах към вампирите и веднага се втурнах към Алиса. Тя стоеше заобиколена от учениците от Школата по изкуства, който я бяха наобиколили веднага след като тя се освободи от Канмиир.
— Как си? — попитах аз, обгръщайки раменете й.
Тя отблъсна ръката ми и рязко попита:
— Какво говореше този вампир за моите роднини?
— Мисля, че сега не е времето — отговорих аз уклончиво. — Виж какво става.
Вампирите се търкаляха по земята и постепенно приближаваха към лежащото Същество. То отдавна беше притихнало и не показваше никакви признаци на живот.
Накрая те се разделиха и веднага скочиха на крака на няколко метра един от друг.
— Ще те убия — предупреди противника си Велхеор.
— Ще видим — каза Канмиир и скочи… но не към Велхеор. И не към нас. Той скочи върху Съществото.
Няколко бързи удара с ножа, и главата на Съществото се отдели от тялото.
— Е, най-накрая някой да приключи с тази зараза — зарадва се Чез.
Канмиир се закикоти, разтърсвайки отрязаната глава.
— Мисията е изпълнена! Пак ще се срещнем, Велхеор!
Друидът и Велхеор едновременно скочиха към врага си, но той сграбчи висящият на врата му медальон и… изчезна в блясъка на телепортацията. Точно както стана с Кейтен и лъжемайсторите в Прокълнатата къща.
Велхеор изрева диво и забълва мръсни ругатни. След това отново изрева и няколко пъти изруга… И продължи да ругае поне още пет минути.
Още след първата ругатня Невил с привично движение запуши ушите на малкия си брат.
— Точно така — одобри Мелисия.
— Ех, жалко, че нямам бележник — тъжно въздъхна Чез. — Такива сочни изрази пропадат…
Няколко минути по-късно Велхеор изведнъж спря да ругае и тихо каза: