— Хайде да отидем в някоя кръчма, искам да пия нещо много силно… и освен това — той погледна към Алиса. — Трябва да поговоря с теб, насаме.
Действие 11
Велхеор ни заведе до кръчмата „При добрия вампир“ и настоятелно ни помоли да ги изчакаме отвън, докато те с Алиса ни поканят. Тъй като тази кръчма също беше нападната от плъховете, около сградата беше осеяно с множество сиви трупове, така че чакането не беше особено приятно.
Общото песимистично настроение беше засилено от нещастното изражение на Невил. Мелисия, заедно със стария си приятел, бързо се прибра в общността на друидите, оставяйки Викерс старши да страда за разбитото си сърце в нашата компания.
В главата на Чез му влезе поредната муха — той изобщо не можеше да повярва, че вампирът толкова лесно уби Съществото. През цялото време, докато чакахме, той се ядосваше, по-точно обиждаше, че не ние сме убили Съществото, а някакъв си вампир.
— Защо да се напрягаме и излишно да рискуваме себе си, когато някой друг може да ни свърши работата? — неразбиращо попитах аз. — Ние можеше и изобщо да не се справим със Съществото. Кой щеше да бяга след него по покривите, ти ли?
— Все пак жалко — упорстваше Чез. — Те някак твърде лесно го победиха.
— Откъде знаеш какво са правили на покрива? — не се съгласих аз. — Може би там е станала цялата битка…
— Това беше наша работа — инатеше се червенокосият ми приятел. — По всички правила ние трябваше с огромни усилия, губейки литри кръв, да убием тази напаст сами!
— Съжалявам — засмях се аз. — Но моите литри си ми трябват…
Алиса изскочи от кръчмата след около двадесет минути и веднага втренчи в мен ядосан поглед.
— Ти си знаел!
— Да — обърках се аз. — Не се ли радваш, че намери своите роднини?
— Ти си знаел — повтори тя — но нищо не ми каза.
Ама че късмет.
— Защо се сърдиш?
Алиса се обърна с гръб към мен, но успях да видя, че в очите й блестят сълзи.
— Забрави за мен.
— Алиса, почакай!
Опитах се да я хвана за ръката, но вампирката лесно се изплъзна.
— Разкарай се.
Чез и братя Викерс благоразумно се отдръпнаха настрани, стараейки се да не ни пречат.
— Не можех да ти кажа, дадох дума!
— Значи дадената на някой си дума за теб е по-важна, отколкото аз?
Тя се отдалечи от кръчмата.
Защо момичетата винаги всичко обръщат с главата надолу?
— Но Келнмиир искаше сам да ти каже всичко, когато му дойде времето — опитах да се оправдая, догонвайки вампирката.
— А ако изобщо не дойде?
— Защо все усложняваш нещата…
Алиса ускори крачки.
— Трябва да остана сама.
Настигнах я, хванах рамото й и я обърнах с лице към себе си.
— Какво става?
— Какво става ли? — тихо и, както ми се стори, заплашително попита тя. — Искаш ли да знаеш какво става?
— Искам! — казах предизвикателно.
— Келнмиир е убит! — извика тя. — Разбираш ли? Убит е дядо ми, а аз никога не поговорих с него като с… роднина…
Тя се хвърли на гърдите ми и започна да плаче. Аз, доколкото можех, се опитах да я успокоя, галейки главата й и говорейки разни глупости, а в мозъка ми пулсираше само една мисъл — как се е случило това?
Внезапно Алиса се отдръпна и ме погледна в очите.
— Съжалявам, но аз никога няма да мога да ти простя това… никога…
— Но…
Тя ме отблъсна и побягна.
Известно време стоях замръзнал, гледайки безизразно напред.
— Дракон да ме вземе! — изругах накрая и се втурнах да догоня вампирката.
Алиса явно не искаше да ме вижда, така че не успях да я открия, колкото и да бягах по нощните улици на Крайдол.
— Защо всичко винаги се усложнява? — за пореден път повторих аз, застанал до някаква врата, опитвайки се да събера мислите си. Накрая реших да отида в Прокълнатата къща. Да търся Алиса из целия град беше безсмислено, особено като се има предвид, че тя не искаше да бъде намерена. Да се надяваме, че няма да попадне на бягащи плъхове. Между другото, тя имаше медальон, значи можех да я открия по картата… но трябваше ли да го правя?
Градът изглеждаше безлюден. Крачех по пустите улици и се учудвах на невероятната тишина и някак зловещото спокойствие. Все пак жителите на Крайдол бяха невероятни хора, те интуитивно усещаха кога се случва нещо лошо и изчезваха минути преди това. Като стана дума за нещо лошо… Какво да правя с Алиса? Аз наистина не я разбирах. Не стига, че старателно се преструва, че между нас няма нищо, но и постоянно търси поводи да ми се сърди! Келнмиир е загинал и това беше ужасно… макар че, честно казано, ми е трудно да го повярвам, дори не мога да си представя кой може да го убие. Келнмиир, вампир с хилядолетен опит, чудовище, с което не е толкова лесно да се справиш. Във всеки случай, тя няма право да обвинява мен! Или има? Ако й бях казал, че Келнмиир е неин роднина, какво щеше да се промени? Дракон да ме вземе, вероятно много…