Изведнъж на рамото ми легна тежка ръка.
— Разхождаме се в толкова късен час?
Подскочих от изненада и по инерция опитах да се измъкна, но не се получи — вампирът, а това беше именно той, имаше желязна хватка. Изглежда сега имаше реална възможност да ми отмъсти, както беше обещал. Интересно дали сеонецът случайно се беше натъкнал на мен или ме е следил и изчаквал удобен момент?
— Искате ли нещо? — с леко дрезгав глас попитах аз, трескаво сплитайки Копиен щит.
— Не ти го препоръчвам — предупреди ме вампирът и аз изведнъж усетих, че още незавършеното заклинание буквално се сви, лишено от енергия. Зъбатият подлец по някакъв начин успяше да блокира сплитането ми!
Без помощта на магия изобщо не си струваше да пробвам да се измъкна от ръцете му.
— Какво искаш?
— Имам да си връщам — прошепна вампирът право в ухото ми.
Как мразех този техен глупав маниер на говорене. Отвратителен.
— Честна дума, сега изобщо не ми е до теб — казах уморено. — Да го отложим за някой друг път, а?
— Мисля, че когато се срещнем следващия път, ще бъдеш малко по-различен — ласкателно каза вампирът.
Преди да успея да разбера какво имаше в предвид, усетих странно изтръпване, разпростиращо се от врата по цялото тяло. Противно на логиката, последното изключи мозъка ми.
Отново се носех в небето над Крайдол. Както и миналия път, не усещах движението на въздуха, но бях сигурен, че това се случва наистина. Поне за града. Що се отнася до мен, то тук всичко беше по-сложно — изглежда, че душата ми (отново тя!) пътуваше извън своето родно тяло. Висейки във въздуха, аз с интерес се вгледах в очертанията на улиците, очаквайки да видя черните петна — паразитите, но тях ги нямаше — може би защото бяхме унищожили всички. Във всеки случай, аз искрено се надявах на това.
В същото време около мен започна да става нещо странно — времето се ускори и аз с изненада наблюдавах как появилото се на хоризонта слънце за броени секунди изминава пътя си по небосклона и над града се спуска нощ. Това се повтори няколко пъти, и всеки път луната беше все по-пълна и по-пълна, докато не се превърна в идеален кръг. И тогава непонятната сила ме хвана за яката и го повлече нанякъде.
Под мен прелитаха къщи, улици, квартали… И ето вече бях пред добре познатата ми сграда. Прокълнатата къща стоеше като непоклатима черна грамада, зловеща и загадъчна.
Бледата лунна светлина сякаш не искаше да го възкресява от тъмнината, осветявайки всичко друго, само не и мистериозната сграда.
Изведнъж в главата ми се появи глупавата мисъл, че тази къща е жива. Тя сякаш ме наблюдаваше… За един миг силуетът на Прокълнатата къща се разми и се оформи в нещо ужасно… Не можеше да се нарече точно лице — нямаше нито очи, нито нос, нито уста, нито каквито и да са други човешки черти. Но пък имаше огромна зъбата паст, всъщност, то цялото беше уста. И сякаш почувствало, че го разкрих, то още по-широко отвори уста. Усетих, че започва да ме засмуква, и се опитах да се изплъзна, но не се получаваше… и отново времето се ускори — луната за броени секунди изчезна от небосклона и слънцето изгря. Погледнах към Прокълнатата къща и не открих никакви видими следи — беше притихнала до следващото пълнолуние.
Отворих очи и известно време просто лежах неподвижно, асимилирайки поредното ужасно видение. От започването на виденията винаги постъпвах така след всеки сън — припомнях си го отначало докрай, подреждах и анализирах. И сега направих точно същото, лежейки на… На пода?!
Скачайки на крака, аз силно се олюлях и едва не паднах назад. Тялото така ме болеше, сякаш ме бяха ритали цяла нощ.
Така. Къде ли се намирах? Пак някакво мазе… От малкото, обковано с прогнили дъски прозорче, се процеждаше светлина, значи вече беше ден. Как бях попаднал тук? Спомнях си, че хукнах след Алиса, после се появи вампирът… И после се събуждам в мазето. Много странно.
Огледах се за врата. Аха, намерих я. Дали беше заключена? Би било забавно — опитват се да задържат ученик на Академията в някакво мръсно мазе с помощта на обикновена врата. Или не беше обикновена? Изглежда някъде бях загубил очилата „Пелена“ и сега не можех да видя енергийните потоци. А ако се опитам да сплета заклинание, да кажем, Въздушен юмрук? Отлично. Сега без проблем мога да избия вратата.
Впрочем не се наложи да избивам вратата, тя дори не беше заключена. Погледнах навън и се огледах. Стара, порутена къщичка, хора няма, и явно никой не се канеше да ме спира. Така че, тук работата е друга. Дотук сам не съм допълзял, бих си спомнил, значи някой ме е довлякъл по някаква причина. Сигурно е бил онзи вампир, но за какво му е да ме пъха в мазе?