— Прекра-асно — проточих аз. — Ако не възражаваш, бих искал да почина малко…
— Разбира се, разбира се. — Велхеор се ухили в подигравателна усмивка. — Може ли само първо да погледна шията ти?
— З-защо? — със заекване попитах аз, сграбчвайки яката с ръце.
— Любопитно ми е — сви рамене вампирът. — Мисля, че си се променил малко след последната ни среща.
— Изкъпан съм? — предположих аз.
Велхеор се втурнаха към мен, хвана ме и ме вдигна във въздуха.
— Я да видим какво имаме тук?
С едната си ръка ме държеше във въздуха, а с другата дръпна яката.
— Така си и мислех — Велхеор докосна раните на врата ми. — Откога?
— От тази нощ — отговорих аз, мятайки крака във въздуха. — Може ли все пак да ме пуснеш на пода? Чувствам се… недобре.
— Да — леко объркания вампир ме свали на пода. — Кажи ми, кой те е ухапал?
— Един вампир от клана Сеон — въздъхнах аз. — Веднъж имахме спор с него, и той решил по този начин да си отмъсти. Затова ме нямаше цяла нощ — търкалях се зашеметен в едно мазе.
— Кога намерихте време за всичко това? — изненада се вампирът и тръгна с мен. — Мина само някаква си седмица, а вие вече целия град обърнахте с главата надолу.
— Сам се учудвам — отворих вратата на стаята си и с жест поканих Велхеор. — Влез.
Вампирът се огледа с интерес.
— Добре си го измислил, — похвали ме той и седна на стола. — Е, какво планираш да правиш сега?
О, да, имах няколко прекрасни плана.
— Ще намеря гадината и ще го разкъсам на части — замечтано казах аз, наслаждавайки се на всяка дума.
— Последният път, когато те срещнах, не беше толкова самоуверен — каза Велхеор.
Разбира се, спомнях си. Така бях изплашен от него, че едва не загубих съзнание, а и той се държеше подобаващо — всячески се стараеше да ме ужаси. А сега гледах на всичко по различен начин, включително и на вампирите. А и след последните събития беше станало много по-трудно да ме изплаши.
— При последната ни среща още не бях начинаещ нисш вампир.
Пльоснах се на леглото.
— Ти и сега не си вампир — успокои ме Велхеор. — Изглежда, че си от тези, които се превръщат в течение на няколко дни.
— Това добре ли е?
— Това е нормално — сви рамене вампирът. — Има дори много, подчертавам, много малка вероятност, ти въобще да не се превърнеш във вампир. Ще поболедуваш, все едно някаква настинка, и ще се върнеш към нормалното. Но вероятността е малка, примерно едно на хиляда.
Успокои ме. А Алиса говореше нещо за едно на сто… Разбира се, аз съм Човек на съдбата, и всички тези вероятности би трябвало да работят в моя полза. Но кой знае кога и в какво точно може да се прояви това?
— И после душата ми ще почернее и ще стана също така вреден и кръвожаден като теб — тъжно се усмихнах аз.
— Е, не — изведнъж стана сериозен вампирът. — Толкова кръвожаден като мен никога няма да станеш. А за душата… сериозно се съмнявам, че тя може да почернява или побелява. Дори да почервенява ми изглежда малко вероятно. Аз ще ти кажа, като един вид специалист в тази област, душата — тя е безцветна. Освен това, духовната същност може да бъде много по-различна от характера на самия човек.
— Как така? — не разбрах аз.
— Имам една теория — в гласа на вампира се появи гордост. — Душата — това е като човешки скелет, върху който се наслагват всички жизнени ценности, навици, принципи, и в резултат се получава личност. Грубо казано, ако човек поначало има добра душа, това изобщо не означава, че той ще бъде добър. Ако е поставен в неправилна жизнена среда, то той лесно може да се превърне в хладнокръвен убиец. Въпреки че в дълбините на душата му ще го мъчат угризения на съвестта, това изобщо няма да му попречи да убива хора. Същото може да бъде и наобратно… Но това е само една теория — душата не може да бъде просто „добра“ или „лоша“, както и самия човек. Тя само определя склонността на човек към добро или зло в дадена ситуация. Впрочем, на практика всичко е много по-сложно, но мисля, че схвана идеята.
Много приблизително, честно казано.
— А какво тогава се случва в момента на трансформация на човека във вампир?
— Считам, подчертавам, това е само мое мнение, че процесът на трансформация на човека във вампир освобождава душата от оковите на разума и всичко онова, което спира хората, когато искат да направят някаква гадост. Освобождава от страха и угризенията на съвестта, разума и инстинкта за самосъхранение. Вампирът прави точно това, което иска, без никакви задръжки. Кой е виновен, че във всички хора, в една или друга степен, присъстват лоши душевни качества? Но, пак казвам, това е само теория.