Е, какво пък, поне никакво почерняване на душата ми не се предвиждаше. От друга страна, Велхеор окончателно ме обърка. Неконтролируеми вампири, които правят само това, което пожелае душата им, която, на свой ред, е устроена някак по-особено. Всичко беше твърде неясно и неопределено.
— Както вече разбра, тук без литър водка, тоест вино, няма да минеш — засмя се вампирът. — Но засега не бързай да униваш. Почини си малко, разсей се, а довечера аз ще се свържа с Ромиус и заедно ще поумуваме какво можем да направим в тази ситуация.
— Добре — въздъхнах аз. — Ще се опитам, но няма да е лесно да се разсея. Все пак след няколко дни, ако правилно съм те разбрал, аз окончателно ще се превърна във вампир.
— Да — потвърди Велхеор. — Имаш още ден-два в запас. Ще мислим. А ти… постарай се да не се ядосваш и да не се изнервяш. Разбира се, от това душата ти няма да почернее, но по-добре се дръж в ръце.
Разбира се, лесно му е да го каже. Сеонецът ми открадна справочника със заклинания, дневника, очилата „пелена“, на туй отгоре ме превърна в нисш вампир. Алиса повече не иска да говори с мен и, според мен, просто ме мрази. Келнмиир умира при много странни обстоятелства, за които все още нищо не зная. Кейтен изчезна неизвестно къде и очевидно не планира да се връща. Невил „прегоря“ и никой не знае кога отново ще бъде в състояние да използва своите способности, в допълнение, след края на практиката ме чака наказание, така че нашата петорка при всички случаи ще бъде отстранена от занятия. Някъде до града живее, лишен от памет и личност, Стил, и следващата седмица ще има пълнолуние, по време на което, според видението ми, Прокълнатата къща се превръща в странно чудовище. А за всички останали… животът е прекрасен.
— Душевно спокойствие — многозначително каза Велхеор. — Ще тръгвам, а ти полежи още малко, вземи се в ръце.
— Чакай — сетих се аз. — Искам да знам какво се е случило с Келнмиир? Как е умрял?
— После — бързо каза вампирът и изчезна зад вратата.
След разговора с Велхеор аз просто не можех да се отпусна. Той сякаш специално ми наговори един куп неразбираеми неща и окончателно съсипа настроението ми. Всъщност не, неразбираемите неща ги каза той, но настроението аз си го съсипах. Във всеки случай, и дума не можеше да става за душевно спокойствие.
Както се случваше до постъпването ми в Академията, доброто ми настроение върна моя риж приятел. Нахълтвайки в стаята, той още от вратата извика:
— Ама че си чудовище!
— Защо? — подозрително попитах аз.
— Знаеш ли какво говорят за теб нисшите вампири. Започват с това, че превръщаш всеки, който те е подразнил, в злато, а след това го разпродаваш на части…
Неволно се усмихнах.
Вампирите са приели насериозно моите истории? Забавно.
— И завършват с ходенето през огъня. За това, как ти само с меч в ръка си избивал плъховете, аз не казах нищо. Нисшите, а и не само те, са свикнали да мислят, че Майсторите не могат нищо да правят без магия. Разбирам ги — тази мисъл е успокоителна, освен това, тя не е много далеч от истината. Но ти им показва, че прекрасно можеш да минеш и без уменията на Занаята. Странно, защо не сме се сетили досега? Впрочем, ако съм с всичкия си, не бих рискувал да тръгна в челната редица да избивам плъхове — все пак в Лита ме чака прекрасно момиче, и тя със сигурност ще се разстрои, ако й занесат оглозганите ми останки.
Е, тогава не бях с всичкия си. И продължавайки в този ред на мисли, никакво момиче не се безпокои за мен, така че за нищо не се учудвай, Чез, абсолютно за нищо.
— Е, говорят си нисшите всякакви глупости. Голяма работа.
— Да, голяма работа — съгласи се той. — Само че сега те едва ли не за почетен нисш вампир искат да те приемат. Закари Никерс за тях сега е нещо като идол.
Трепнах.
Чез дори не можеше да си представи колко беше прав. Само след няколко дни, ако се вярва на Алиса, аз ще се превърна в нисш вампир. Макар и в почетен…
— Това са глупости — въздъхнах аз. — Ще се върне Кейтен…
— Между другото, много интересен въпрос! — спомни си Чез. — Нещо много се бави твоя чичо, никакви писма не идват от Академията. Някой ще ни удостои ли с обяснение къде изчезна нашият наставник?
— Може би това е твърде важна информация, за да я разкриват на някакви си ученици — предположих аз.
Чез тупна с крак.
— Значи, когато воювахме със Съществото много бяхме подходящи, а когато трябва да ни кажат информация — не сме подходящи! Ах, само да ми паднат…
— Кои? — не разбрах аз.
— Те — многозначително каза червенокосият ми приятел и рязко скочи на друга тема: — Слушай, а ти знаеш ли как е умрял Келнмиир?