— Аз? — попитах учудено. — Нямаше ме цяла нощ, откъде мога да знам?
— Ами… всички мълчат — и Алиса, и Велхеор, и дори друидът, който Невил с радост би удушил със собствените си ръце. Ти винаги знаеш, кажи ми, а? Интересно, как може да умре хилядолетен вампир?
Интересно му било.
— Не знам — въздъхнах аз и се поправих. — Засега не знам…
— Добре, хайде да слезем — огорчено каза той. — Аз вече доста огладнях, а долу подготвят банкет.
Ние с Чез се спуснахме на първия етаж, където наистина ни очакваше отрупана маса. Нисшите вампири бяха настанени в съседната зала, защото техните вкусове бяха малко по-различни от нашите, но Даркин все пак предпочете да седне с нас и да яде обичайните неща. Е, полагаше му се — сега той беше официален капитан на Огнения патрул.
Най-накрая да седна и да разпусна както трябва…
— Хей, Зак, та ние вече имаме вино! — спомни си Чез. — Би ли го донесъл от мазето?
— От мазето? — попитах малко дрезгаво. — Няма начин! Повече никакви мазета!
Всички се засмяха. Вярно — Невил, Велхеор и Алиса твърде вяло и с крива усмивка, явно не им беше до нас. Затова пък Чез и Наив се смяха за петима.
— Шега — все още смеейки се каза Чез и издърпа изпод масата кошница с бутилки.
— Глупава, между другото — измърморих аз раздразнено.
Масата се огъваше от ястия, доставени, както подозирах, от заведението на Гръм. В допълнение към нашата петорка в закритата част на залата бяха още Велхеор, а също Даркин и Девлин — капитаните на стражата и на младшите сътрудници на Огнения патрул. Капитаните седяха на противоположните страни на масата, очевидно стараейки се да бъдат колкото се може по-далеч един от друг. Чудех се защо ли? Същото толкова далеч, но спрямо мен, беше седнала Алиса. Мелисия с новодошлия друид изглежда бяха останали в общността, и това явно разваляше настроението на Невил — как само беше намръщен.
Всички прозорци бяха със спуснати щори, за да могат вампирите да се чувстват повече или по-малко удобно. И на мен, честно казано, ми беше много по-добре, когато не ме огряваха слънчеви лъчи. А съвсем скоро ще ми се наложи да нося също такава маска, както нисшите вампири… Освен ако, разбира се, в най-скоро време не измисля нещо.
Колкото и да е странно, първият тост го предложи Невил.
— Е, добре — той стана прав с чаша вино в ръка. — Искам да вдигна тост за нашия Огнен патрул. Ние всички сме толкова различни… но може би в това е нашата истинска сила.
Ние го подкрепихме с одобрителни викове и изпразнихме чашите си.
— Нека Зак да говори! — веднага предложи Чез. — Следващият тост — от началника!
Трябваше да ставам от стола, което не ми се искаше, че и реч да произнасям. В съответствие с настроението, тя се получи не само тъжна, а направо погребална, в пряк и преносен смисъл.
— Бих искал да пием за загиналите, нека почиват в мир. Те умряха, защитавайки жителите на града.
Пихме в мълчание. Пред очите на всеки един от нас бяха сцени от вчерашната обсада на Прокълнатата къща. А аз неочаквано си спомних как умря Съществото. Мълчаливо. То дори нямаше очи, да не говорим за уста… просто лежеше безпомощно на земята, и нищо не можеше да направи. Примитивно създание, програмирано да убива и неспособно да чувства нищо освен жажда и болка. Мелисия обеща да ни каже резултатите от проучването на останките… Може би точно затова не беше сега с нас — вършеше си работата. Много се надявах да е така, в противен случай на Невил му бяха гарантирани душевни мъки… е, почти като моите.
— Хайде все пак да не се разкисваме — ненатрапчиво предложи Чез. — Справихме се с всички тези паразити, че и със Съществото…
— Не със всички — поправи го Даркин. — Младшите сътрудници продължават да издирват остатъците от разбягалите се плъхове.
Виж ти, моето обръщение към нисшите вампири оцеля и те самите започнаха да се наричат така. Всъщност, всичко е по-добре, отколкото оскърбителното „нисши“…
— Стражата също работи неуморно — отсече офицер Девлин, недоволно поглеждайки към вампира. — Началникът ни заповяда да съдействаме във всичко на Огнения патрул.
— Тоест, вие сте длъжни да съдействате на сътрудниците на Патрула? — с усмивка уточни Даркин. — Това важи ли и за младшите сътрудници? Защото тогава излиза, че стражата трябва да се подчинява и на нашите заповеди?
— Само не на твоите — озъби се офицер Девлин. — Само това остава, да се подчиняват на някаква си мърша.
Уау! А аз си мислех, че нашият вечно излъскан страж и да ругае не може. Дори когато ни нападнаха ходещите мъртъвци, той не си позволи такъв език, а тук… какво ги свързваше тези двамата?