Колкото и да беше странно, нито Невил, нито Алиса се опитаха да спрат разправията. Обикновено тези двамата се стараеха да следят за реда в нашата компания, но сега главите им очевидно бяха заети с по-важни мисли.
— Успокойте се — изненадано ги помоли Чез. — Какво правите?
— Защо това копеле седи на една маса с нас? — изрева полицай Девлин, без да обръща никакво внимание на Чез.
— Мисля, че сега ще избия зъбите на някой — закани се Даркин, ставайки от стола си.
Велхеор, който стоеше точно до нисшия вампир, с едва забележимо движение на погледа свали Даркин обратно на стола.
— По-спокойно, по-спокойно — меко, както могат да говорят само вампирите, каза Велхеор. — Без ексцесии. Ако някой тук трябва да избива зъбите на друг, то това ще бъда аз.
Но това не беше достатъчно.
— Изглежда, че имаш нещо против вампирите? — ласкаво се обърна Велхеор към стража.
— Само против един конкретен вампир — припряно поясни Девлин.
Уау, нашият офицер се изплаши! В очите му се таеше истински, неподправен страх. Изглежда беше чувал за нашия приятел вампира-дълголетник.
— И защо не ти харесва този приятен млад човек? — попита Велхеор с такъв тон, че веднага ставаше ясно — за Девлин беше по-добре да отговори на този въпрос.
Офицерът се поколеба. Очевидно не искаше да говори за това, но пък да спори с истински вампир… беше равносилно на подписване на собствената смъртна присъда. И това — в най-добрия случай.
— Виждате ли… този отвратителен негодник…
— Е неговият любим по-голям брат — засмя се Даркин.
Брат?!
— Мисля, че братята обикновено се отнасят един към друг малко… по-различно, — учудено отбеляза Алиса. Уау, вампирката толкова беше изненадана от признанието на Девлин, че се разсея от мрачните си мисли.
Дори и Невил, който сигурно през цялото това време си мислеше за мистериозните взаимоотношения на Мелисия с новодошлия друид, показа някакъв интерес към разговора ни.
— Любим?! — извика офицер Девлин. — Аз го ненавиждам!
— Тогава го убий — неочаквано предложи Велхеор, — след като е такава гадина.
— Ти какво? — задавих се аз. — Отвратителен съвет.
Колкото и да е странно, Девлин сподели моето мнение.
— Не мога — сякаш за да оправдае, каза той. — Той е… мой брат, и… — гласът му започна да укрепва. — Аз съм офицер от стражата, а не убиец!
Даркин с подигравателна усмивка гледаше мъките на по-малкия си брат.
— А ти какво се усмихваш? — Велхеор вдигна Даркин за яката като палаво кученце. — Така ли ще слушаш как те оскърбява? Защо не се разправиш с него?
— Той не ме дразни — опита се да свие рамене Даркин. — Нека говори каквото си иска.
— Стига си ме баламосвал — отсече Велхеор, поглеждайки всеки един от братята. — Или сега излизате не двора и се биете до смърт, или се прегръщате и млъквате. Ясно ли е?!
Нашата петорка откровено се любуваше на способността на вампира да решава проблеми. Изглежда, че най-кървавият вампир на хилядолетието лесно можеше просто да ги изкомандва… което, като цяло, си беше съвсем логично.
Но вампирът не спря дотук. Речено — сторено. Велхеор скочи от стола си, освобождавайки мястото за Девлин.
— Бързо сядай на мястото ми — нареди вампирът. — И ще стоите и пиете вино дотогава, докато не решите всичките си проблеми.
Да, пред истинския вампир, преживял десетки векове, и изтупания страж, и самоуверения нисш вампир се чувстваха като малки непослушни деца. Примерно така се чувстваше Невил близо до Мелисия, макар че това ни най-малко не намаляваше привързаността му към нея.
Толкова различните братя послушно седнаха един до друг и, въпреки че не започнаха приятелски разговор, поне спряха да се ругаят. Във всичко това имаше само един минус — сега нямаше да разберем защо братята така се мразеха. Във всеки случай, поне докато не ми се предоставеше възможност да ги разпитам поотделно.
— Не забравяй — Велхеор размаха пръст към Даркин, — още не си заслужил прошка, белегът си остава при теб.
За какво говореше той?!
Междувременно Чез реши отново да направи опит да съживи нашата компания:
— Приятели! И все пак, въпреки всичко, днес имаме празник. Нека забравим за момент всичките си проблеми и да се порадваме на нашата победа!
Погледнах приятелите си.
Даркин и Девлин демонстративно се игнорираха един друг, седейки на съседни столове — това би изглеждало глупаво, ако не беше толкова тъжно. Алиса гледаше навсякъде, само не и към мен, и старателно мълчеше. Невил явно искаше сега да не е тук, а в общината на друидите, така че цялото му изражение казваше само едно — „кога ще свърши всичко това?“. Велхеор продължаваше хитро да се усмихва, но, както ми се струваше, предишният му ентусиазъм се беше загубил някъде, най-вероятно там, където беше загинал Келнмиир. Дори Наив дъвчеше без особен апетит, а това само по себе си беше безпрецедентно събитие!