— Ех, за какво ли стоя тук с вас? — въздъхна Чез, виждайки безсмислието на своите опити да повиши настроението ни. — В Лита сега ме чака момиче… и скучае вероятно.
— Какво момиче, дракон да го вземе? — неочаквано за себе си избухнах аз. — Та ти почти не я познаваш! Тя вероятно отдавна се среща със здравеняка Ланс, който гордо патрулира по улиците на Лита в състава на тамошния Патрул.
Моят приятел ме погледна втрещен, неспособен да каже и дума.
— Ех… ти…
Разбрах, че явно съм преминал границата, но вече беше твърде късно.
— И ти се наричаш мой приятел?! — Чез скочи от стола. — С всички твои тайни и секрети от приятелите си… струва ми се, че скоро съвсем ще се отучиш да говориш истината!
А, така ли?!
Аз също станах на крака, за да не го гледам отдолу нагоре.
— Ако не бях аз, вие отдавна щяхте да сте мъртви!
Виж го ти, не му харесвало, че имам тайни. Това си е лична работа и аз не съм длъжен да разкривам тайните си на незнайно кой.
— Момчета, защо? — тихо попита Наив. — Ние сме приятели… екип…
— Сядай и яж, без да се обаждаш! — озъби се Чез.
— Не смей да говориш така с брат ми — предупреди го Невил.
Чез, от своя страна, погледна Викерс старши.
— Какво, друидката те излъга и сега си решил на мен да си го изкараш? Няма да стане!
— Просто семейни работи, — изсумтя Алиса.
— Невероятно — не й остана длъжен Чез. — Нима знаеш значението на тази дума?
— Млъкни — изсъска вампирката, за която темата за семейството явно беше болезнена. — В противен случай ще получиш…
— Само опитай — ядоса се Чез и създаде няколко Огнени топки. — Стана ни навик да се бием…
— Никаква магия! — едновременно извикахме с Велхеор.
Дракон да ме вземе, ако се стигне до магии…
В залата се втурна младши сътрудник и бързо каза:
— Имате гости!
Чез се опомни и бързо изгаси Огнените топки, правейки го точно навреме.
Следвайки нисшия вампир, в залата влезе самият Ромиус Никерс. В сивата ливрея на Върховен Майстор и с тояга от известното дърво „тувит“ в ръце.
— Добър ден, дами и господа. О, и ти ли си тук, Велхеор? Виждам, че имате празненство — с усмивка каза той. — Какво празнуваме?
— Масово избиване на плъхове — омърлушено се усмихна Велхеор.
Отне ми известно време да дойда на себе си и да възстановя душевното си равновесие.
— Поводи повече от достатъчно, — изтръгнах от себе си. — Моите уважения, Ромиус, отдавна ви очаквахме.
Въпреки нервността си аз си спомних за нашето споразумение да се обръщам към него на публично място само на „вие“.
— Така ли? — изненада се Майсторът. — Странно, аз изобщо нямах намерение да идвам, но Майстор Ревел искаше да говоря с теб по повод участието ти в изследванията.
Ние се спогледахме изненадано, моментално забравяйки всички разногласия.
— Но вие ни писахте, че непременно ще посетите Прокълнатата къща, веднага щом имате свободно време — неуверено каза Алиса, сядайки на стола.
— Аз съм ви писал? — изненада се Ромиус. — Кога е било това?
— Ето писмото — Невил бръкна във вътрешния джоб на ливреята. — Къде ли е… — Викерс старши учудено погледна към нас. — Сигурен съм, че беше в този джоб. Той се затваря херметически, нищо не може да падне от него!
— Почакайте — помоли ни Ромиус. — Разкажете ми всичко отначало. Какво е станало тук и къде изобщо е Кейтен? Той е вашият надзорник, нека той да ми обясни всичко.
— Дракон да ме вземе — казах тихо, сядайки обратно на стола, и повторих бавно, опитвайки се да получа максимално удоволствие от думите: — Дракон… да… ме… вземе…
Епилог
Келнмиир се събуди в пълна тъмнина. Тя беше навсякъде, и преди всичко в него самия — той целият се състоеше от тъмнина. Не можеше нищо да чуе или види, защото тялото му като такова просто не съществуваше. Келнмиир се чудеше как изобщо можеше да мисли.
Минало е много време, или само секунда… той не можеше да определи, защото тук нямаше нищо. Само мисли, и тъмнина…
Как попаднах тук? Спомням си, Кървавият бог ме подхвърли и… тъмнина. Може би ме е изял? По-скоро не, защото тогава щях да съм умрял, а май съм още жив… или това е самата тя, загадъчната и необяснима смърт?
Съвсем неочаквано, някъде дълбоко в съзнанието му се появи нещо чуждо, сякаш някой надничаше в мислите му.
Келнмиир притихна, опитвайки се да не мисли за нищо.
— Страхуваш ли се? — появи се съвсем чужда мисъл.