— Желая ви късмет — изпроводи ни Шинс. — И не забравяй, Зак, веднага след практиката при мен.
След тези му думи влетях първи в телепорта.
Мигане.
Тъмнина.
Странно, никой не ми каза, че телепортацията на дълги разстояния продължава много по-дълго от обичайното.
Светлина.
— А ето ви и вас, най-после — чу се зад гърба ми.
Слязох от платформата и се обърнах към гласа.
Точно така си представях офицер от стражата. Русокос, с бели зъби, широкоплещест и синеок. Заедно с полираната до огледален блясък лека броня той светеше в буквален и преносен смисъл. Интересно какви ли излъскани като огледало тенджери и тигани правят по границата?
— Добро утро — неутрално поздравих аз, още не знаейки как да се държа с този непознат човек.
Ако трябва да съм честен, започнах леко да се дразня от този прекален блясък…
— Уау, какви подземия — извести за появата си Чез.
Да, наистина, ние се бяхме появили в много малка стаичка, явно под нивото на земята, защото единственият прозорец, едва осветяващ стаята, беше точно под тавана. Но, както ми се струваше, услугите на прозореца не бяха нужни, тъй като доблестният офицер можеше да осветява цялата стая и без негова помощ.
— Каква е тази светлина? — изненада се моят приятел при вида на стража.
— Офицер Девлин на вашите услуги — представи се „слънцето“ и изведнъж така се ухили, че почти ни ослепи с Чез. — И на услугите на една красива дама…
Аха, от телепорта се е появила Алиса.
Тя бавно се обърна към офицера и го погледна презрително с червените си очи.
Стаята стана доста по-тъмна — просто усмивката на стражника изчезна.
— Едва ли ще имам нужда от вашите услуги — каза Алиса и демонстративно му обърна гръб.
Скоро се появиха и всички останали.
— Е, млади хора — с тон, видимо имитиращ Шинс, започна Кейтен, — преди всичко, ние трябва да видим новия си дом. И ако по пътя минем през някое ресторантче, ще бъде просто чудесно. А след закуска и след като разгледаме жилището, с удоволствие ще разгледаме и града.
Закуска! Ами да, ние забравихме да закусим! Странно, че не обърнах внимание на това… макар че преди за всяко хранене ми напомняше Наив, и то през няколко часа. А тук той нещо притихна, сигурно от носталгия за родния край дори и апетита му изчезна… временно, разбира се.
Очевидно си мислехме едно и също с Кейтен:
— Невил и Наив, разберете адреса на новия ни дом… и си отидете вкъщи да зарадвате родителите си.
Братя Викерс радостно извикаха:
— Ура!
— Но след няколко часа да сте при нас.
Офицер Девлин бързо обясни на братята как да стигнат до мястото на престоя ни:
— Минавате покрай търговците на сланина…
Слушах обясненията, когато силно озадаченият вик на Невил привлече вниманието ми:
— Шегувате ли се? — Невил беше изненадан. — Там ли сме настанени?
— Да — сви рамене офицер Девлин.
— Но това е…
Останалата част от разговора между братя Викерс и стража аз, за съжаление, пропуснах, защото до мен се появи Алиса.
— Е, вече сме в Пограничните райони — каза тя тихо.
— Били ли си някога тук и преди? — попитах аз.
— Ами да, всеки уикенд яздя тук с родителите си — неочаквано рязко и явно със сарказъм отговори вампирката. — Разбира се, че никога не съм била в тази дупка! Каква работа мога да имам тук?
Уау, оказва се, че е доста нервна. Всъщност можех и сам да предположа, че Алиса не беше щастлива да е тук.
Вече качвайки се по стълбата, Невил се обърна и с пръст повика Алиса.
Стоях в непосредствена близост до стълбите и чух казаното от Невил.
— Алиса, запомни най-важното — когато излезеш на улицата, винаги си слагай качулката. Аз съм живял тук през целия си живот и знам как хората реагират на вампирите…
Какво пък, звучи съвсем логично. Няма нужда Алиса излишно да се показва. Само че, струва ми се, на човек с качулка някои хора ще реагират не много по-добре, ако не и по-лошо…
След братя Викерс на улицата излязохме и ние.
Примижах на яркото слънце, а ушите ми заглъхнаха от силната врява. Селото си е село, но пазара, на който се озовахме, не беше много по-различен от този в столицата. Поне на пръв поглед.
В контраст с цветната и позлатена Лита, сградите в Крайдол можеха да се похвалят с разнообразие от нюанси на сивото и кафявото. Тротоарите на граничния град не бяха покрити със светещи камъни, всъщност нямаше никакво покритие. Просто добре утъпкана през годините земя. И хората тук не носеха ярки одежди в различни цветове, както в столицата, но още от пръв поглед беше видно, че всичките им дрехи са много топли и здрави, и това беше разбираемо, тук за времето не се грижеше Въздушния факултет.