— Ама че мръсно — прошепна в ухото ми Чез.
— А торът даже не мирише — отбеляза Алиса. — Но пък мирише на нещо друго…
Кейтен вдъхна дълбоко и се засмя.
— Това е миризмата на града, приятели. Това го няма в Лита.
— Позволете ми да не се съглася с това — каза Чез, сбръчквайки нос. — В Лита живеят добре и без тази прекрасна миризма.
— Миризма, миризма — имитира Чез офицер Девлин. — Всички столичани първо се оплаквате от миризмата. И какво толкова има в нея?
— Нищо — свих рамене. — Просто я има и това е повече от достатъчно.
— Ще свикнете — ободри ни полицай Девлин и лъчезарно се усмихна.
О, тази негова широка усмивка направо ме депресира. Толкова ми се иска да го цапна в зъбите… даже не знам защо. Прекалено е изкуствена ли, или кой знае. Мислех, че отдавна съм привикнал към това, леля ми често ме водеше на всевъзможни приеми, но на фона на мръсния и сив град сияещият офицер направо предизвикваше.
— Офицер Девлин, никой ли не Ви е казвал, че вашата, безусловно, много… лъчезарна усмивка има интересно свойство — сякаш четеше мислите ми, невинно попита Чез.
— Да дразни хората? — офицер Девлин се усмихна отново, но не толкова широко. — Знам, знам. Но това е само на първо време, после ще свикнете.
Ние с Чез се спогледахме и се засмяхме. В очите си прочетохме, че ако в най-близко бъдеще обещания процес на „свикване“ не приключи, офицерът лесно може да се прости с комплект зъби. В най-добрия случай. В най-лошия — ще използваме няколко заклинания от книгата… между другото, за книгата!
Така и нямаше свободна минутка, за да разгледам по-внимателно ръководството. Дори в момента не знаех какво да правя — книгата ли да разгръщам, наоколо ли да оглеждам.
— След като ви заведа в къщата, за да не губим време, бих искал да направим една кратка обиколка из града. Имате ли нещо против? — предложи офицер Девлин.
— Разбира се, че не — отговори за всички Кейтен. — Само, като обикаляме из града, да спрем някъде да хапнем.
— Чудесно — зарадва се офицер Девлин. — И така, нашият град Крайдол се смята за най-стария град в Пограничната зона…
Нека позная, за най-стар го смятат само собствените му жители, а жителите на другите градове със сигурност смятат, че най-стар е техния си град. Мечти. При нас в Лита всеки Велик дом по същия начин се счита за най-древен. И едва ли не кървава война ще започнат, ако някой се усъмни в древността им.
— Ние сме на главната улица на града — Пазарна. Тя минава през целия град и го разделя на две половини — „златна“ и „сребърна“.
О, боже, къде видяха те това злато или сребро? Може би тези шегаджии наричат домовете си диамантени дворци?
— В „златната“ половина живеят търговците и заможните семейства, а в „сребърната“ — обикновените работници. Между другото, всички постове на стражата се разполагат на улица Пазарна, като се набляга на равенството на всички хора пред закона.
Или просто защото търговците на пазара плащат повече за защита, а „златната“ част на града със сигурност си има своите момчета с мечове. За защитни заклинания върху къщите на богатите въобще да не споменавам. Срещу скромна такса господа Майсторите ще снабдят дома ви с такива заклинания, че от нещастния крадец, който реши да влезе в къщата ви, и мокро петно няма да остане. Макар че силно се съмнявам тук да има много хора, който да могат да си позволят услугите на Майсторите.
— Вашата къща също се намира на Пазарна, така че всичко ще ви бъде под ръка.
— По-точно под прозореца — каза Чез. — И е малко вероятно заради нас търговците да се държат по-тихо.
Тук беше прав. Всеки ден да слушаш под прозорците си какафонията от звуци, крясъци, викове, разговори — просто ужас! Единствената ни надежда беше сградата, в която бяхме настанени, да е снабдена с всички необходими заклинания.
— Между другото, ако решите да купите нещо, непременно кажете, че работите в стражата. Тогава няма да ви измамят, като правят с повечето гости на града.
— Кой ще ме измами? — обиди се Чез. — Аз самият ще измамя когото кажеш!
— Разбира се, разбира се — бързо се съгласи офицер Девлин, но в погледа му, хвърлен към червенокосия ми приятел, улових явна насмешка. — Но по-добре е да не рискувате.
През целия път Алиса не каза нито дума, само качулката й предпазливо се обръщаше в различни посоки.
Доста често улавях подозрителни погледи, явно предназначени за вампирката. Точно както предполагах. Качулката едва ли можеше да спаси Алиса от излишно внимание, по-скоро обратното.