— Но как да… не бързаме! Там е това…
— Именно, там е това — съгласи се Девлин. — Така че отделете време, вече няма къде да бързаме.
— Логика — многозначително коментира Чез и тихо каза в ухото ми: — Сега е ясно защо половината от убийствата на стражи стоварват на нисшите вампири.
— Стига — изсъсках в отговор. — Той е професионалист, знае по-добре.
— Виждали сме такива професионалисти — включи се в нашия разговор Алиса. — Мисля, че съвестно работещ страж просто не може да има толкова сияйна усмивка.
— Може би целия му род са стоматолози… — предположих аз.
Полицай Девлин междувременно научи от пъстрата тълпа каквото му трябваше и търпеливо зачака да се наговорим.
— Предлагам ви да дойдете с мен и да видим какво се е случило — най-накрая каза той. — Мисля, че ще бъде полезно за вас, убийството е извършено в най-добрия ресторант в града, там и ще закусим.
Аха. Поглеждаме трупа и веднага закусваме. Разбира се, можех да предположа, че полицаят вече толкова е свикнал с трупове, че да си хапва без проблем до тях, но ние…
— Хайде, да отидем да видим — съгласи да Кейтен.
— Сякаш не сме виждали трупове — промърмори Чез.
— Виждал ли си? — бях изненадан.
— Не — малко объркан ми отговори моя приятел. — Но нямам и желание, честно казано.
— О-хо, какво е това? — реших да го подразня. — Страх ни е от мъртви хора?
— Не, просто предпочитам да общувам с живите — много сериозно каза Чез. — Но пък щом трябва, трябва.
Полицай Девлин вече се движеше в посока на местопрестъплението, разсичайки с лекота събралата се тълпа. Ние с нежелание го последвахме, като се врязвахме във всеки, който не успяваше да отскочи от нашия път. Защо да отскочи? Защото ливреята на Майстор (всъщност, ученическа ливрея, но тези хора не бяха в състояние да разберат разликата) по някаква причина караше жителите на Крайдол тръпки да ги побиват… И може би тези тръпки бяха неприятни, защото хората толкова бързо изчезваха от погледа ни, че нямахме време да разберем степента им на развълнуваност (разбирай ужасеност).
— Знаеш ли — се обърна към мен Чез. — Май трябваше първо да попитаме какво е тука отношението към Майсторите. Нещо не ми харесва такава бурна реакция…
— Щом не ни е казал нищо, значи няма да се втурнат към нас с вили…
— Какво говориш, какви вили? — възмути се Чез. — Ей сега към мен се беше засилил огромен мъжага, два пъти колкото мен, но щом видя в какво съм облечен едва не напълни гащите. Дори ми се стори, че усетих характерната воня!
— Струва ми се, Чез, че започваш да осъзнаваш как обикновено се чувствам аз, когато изляза на улицата през деня — каза Алиса тъжно.
Не можахме да продължим разговора, защото се приближихме към едноетажна дървена постройка, неприличаща по никакъв начин на добър ресторант. Над входната врата висеше табела с доста претенциозното име „Мечта“.
— Господа, отивайте си! — разпореди се от прага с дълбокия си баритон Девлин. — Оставете всичко в залата! Ако след три секунди някой освен собственика е все още в ресторанта, ще го арестувам! И в радиус от десет метра от заведението да няма никой. Ясно ли се изразих?
Настана голяма суматоха — всички наскачаха и заизлизаха навън. Тълпата старателно заобикаляше офицер Девлин, но почти всеки успя да се блъсне в нас. В резултат на това ние с Чез бяхме отхвърлени на десетина метри от заведението.
Как само уважават тука стражите — но все още не е ясно дали наистина ги уважават или се страхуват от тях. При нас в столицата всеки втори жител е роднина на някой от Великите Домове и стражите се разхождат по улиците почти на пръсти, страхувайки се да не обезпокоят някоя влиятелна особа.
— Девлин!
Кейтен тръгна пред нас, триейки натъртеното си рамо и тихо ругаейки през стиснати зъби.
— Трябваше да ни предупредиш, че хората са толкова ядосани.
— Не, не са ядосани — ухили се Девлин, и честна дума, видях колко усилия костваше на Кейтен да не направи някой дребен магически номер. — Просто хората много уважават стражата и знаят, че не хвърляме думите си на вятъра. Сега нека да видим какво все пак се е случило вътре.
Полицай Девлин и Кейтен влязоха, а ние ги последвахме.
Залата на ресторанта се оказа много уютна — дървени стени, спретнати кръгли маси и удобни тапицирани столове, светещи с мека светлина магически сфери. Шумът и миризмата на улицата останаха навън, спрени с очевидно скъпи заклинания, а вътре се лееше нежна музика и се усещаше мирис на екзотични плодове. Хм, може пък наистина да е най-добрия местен ресторант. В столицата, разбира се, такава под път и над път, но тук, в Пограничните райони… не очаквах да видя такъв комфорт.