— Какво искаше да направиш? — бях любопитен.
— Тук пише, че магията трябва да покаже всичко, което е видял този човек в момента преди смъртта си.
Аз погледнах името на магията — Последен поглед. Е, доста точно име.
— Полезно заклинание — отбеляза офицер Девлин.
Полезно то, полезно. Но съвсем наскоро четох някъде, че вече от няколкостотин години некромантията е забранена магия. А сега тук — дават в ръцете на ученици цял списък със заклинания за работа с мъртъвци. Да, и с такива знания ни пускат по улиците на съвсем не безопасен град. Но пък от друга страна аз съм достатъчно адекватен човек, Невил също… Наив пък може от нищо да направи чудеса, и Чез може да успее да направи нещо подходящо…
— Може ли ние да опитаме — предложи Чез. — Въпреки че не се чувствам голям талант в некромантията, но пък кой знае…
Ето, знаех си…
— Нека аз да опитам — неочаквано каза Алиса, все още стоейки на пътеката. — Само че ще го направя оттук, за да не виждам… този… — тя преглътна — мъртвец.
— Опитай — сви рамене Кейтен.
Алиса отвори книгата си и бързо забърбори на неразбираем език. Откъде те с Кейтен знаеха този език? За първи път в живота си чувах такава реч…
— Слушай — прошепнах на Кейтен. — Защо тази магия е само с думи? И няма сплитане на енергия…
— Ех, и ти — засмя се Кейтен. — Сплитането на енергии — това е само елементарна магия. А всяка некромантия, философия и религия работи само с думи.
Алиса говори значително по-дълго от Кейтен. И много по-силно. Може би затова при нея се получи.
Първо, въздухът започва да се сгъстява, а над трупа се събраха малки облаци… Не, не облаци. По-скоро мъгла. И в тази мъгла започна да се появява цветна картина. Очевидно, главният готвач бягаше в кухнята толкова бързо, че ние почти не успявахме да видим познатите очертания на помещението.
— Надявам се, че тази магия не показва последните часове на този човек — каза Чез. — Така може и половин ден да го чакаме…
Изведнъж картината престана да трепти и пред нас се появи лицето на огромния собственик на ресторанта.
— Гръм ли го е убил? — изненада се полицай Девлин. — Не го вярвам.
Заклинанието не предаваше никакъв звук, но беше очевидно, че Гръм дълго време обяснява нещо на главния готвач.
— Жалко, че няма звук — каза Чез. — Би било много по-лесно да се разбере какво става…
Междувременно готвача се завърна към преките си задължения и се втренчи в тенджера с нещо зелено и бълбукащо.
— Погледни, точно сега ще го ударят по главата, а ние нищо няма да видим, защото се е вторачил в супата — прошепна ми Чез.
Кейтен изсъска на Чез и за да бъде по-ясен, добави здрав шамар.
Готвачът за момент погледна нагоре, посягайки за някаква подправка, и точно тогава в помещението влезе някой друг. Готвачът, видимо чувайки стъпките, се обърна…
— А, ето това е убиецът — зарадва се офицер Девлин.
— Да — засмя се Чез. — Само погледни тази бандитска мутра.
Да, бандитска мутра… В кухнята влезе малко момче на около шест-седем годинки и започна ентусиазирано да обяснява нещо на готвача.
— Слушай, Алиса, наистина ли се каниш да ни покажеш няколко часово представление? — не се сдържа Чез. — Аз съм гладен!
Изображението рязко се ускори. Малкото момче най-накрая свърши да говори и излезе. Едва завесата падна зад него и готвача се наведе към пода… О, не. Той не се наведе, а падна!
— Какво го събори? — шокира се Чез. — Къде е убиецът?
— Това е, не мога повече — каза Алиса и бавно се свлече по стената. — Нещо сили не ми останаха…
Ние с Чез доста сръчно, все пак за втори път ни е тази сутрин, повдигнахме вампирката от пода.
— Добре, това е достатъчно засега — каза Кейтен замислено. — Преди всичко разбрахме, че Алиса може да работи с тези заклинания.
— А защо само Алиса? — възмути се Чез. — Може аз също да съм велик повелител на мъртвите!
И той бързо извади от пазвата си справочника, намери необходимата страница и започна да чете на глас. Трябва да отбележа, че с дрезгавия му глас цялата тази глупост звучеше особено зловещо…
— Нека си играе — махна с ръка Кейтен, побутвайки мен и облегналата се на рамото ми Алиса към изхода. — А ние ще отидем да закусим.
Чез рязко спря четенето на безсмислиците и наостри уши.
— Без мен? Знаеш ли… аз, по-добре първо да закуся. Не обичам да съживявам трупове на празен стомах.
Когато напускахме кръчмата, плещестият собственик на ресторанта надникна изпод бара и ни махна с огромното си ръчище.
— Елате следващата седмица, ще ви почерпя вечеря — обеща ни Гръм и добави по-тихо. — Ако успея да си намеря приличен готвач…