— С песен напред — обречено се съгласи Чез. — Така или иначе ще трябва два месеца да се занимаваме неизвестно с какво, защо да не започнем точно с това? Имайте предвид, че аз ще разпитам момчето.
— Не да го разпиташ, а да го попиташ, — поправи го Алиса.
— Че каква е разликата? — махна с ръка Чез.
Алиса се намръщи и стисна юмруци.
— Сега ще ти обясня каква е разликата…
— Господа, не настоявам, но наистина трябва да съобщя за убийството — ненатрапчиво напомни офицер Девлин. — Не искам цял ден в „Мечта“ да лежи труп.
Аха, половин ден може, но цял… ама че ред си имат. И собственикът на ресторанта щеше да продължи работа, сякаш нищо не се е случило — ако убития беше непознат, а не готвача, работил в ресторанта му в продължение на години.
— О — опомни се Кейтен. — Извинете ни, разбира се, да вървим по-бързо.
— Девлин, а ти случайно не знаеш ли какви са плановете на вашия началник за нас? Какво ще правим ние?
Може би само ми се стори, но според мен офицерът се смути.
— Ами, сами помислете, откъде аз, простият и скромен офицер от стражата, мога да зная за плановете на началството? Срещнете се с шефа, той ще ви каже всичко.
— Колко внимателен началник имате — каза Чез. — И ще ни приеме, и ще ни обясни. Така трябва. А иначе ще се влачим напред-назад като мухи без глави…
— Кхъ… — Девлин изведнъж се препъна на равното. — Да, той е, така… внимателен……
Крачехме с бързи крачки по широката улица Пазарна. В един момент нещо прещрака в главата ми и си спомних за моя сън.
— Алиса, искаш ли да се обзаложим? — неочаквано дори за себе си казах аз.
Вампирката учудено се вторачи в мен.
— Тоест?
— Обзалагам се, че къщата, в която ще ни настанят, ще е под номер 13.
— Пак с твоите шеги — намръщи се Алиса. — И на какво искаш да се обзаложим?
— На целувка — веднага отговорих аз.
— Добре — лесно се съгласи вампирката. — Но ако загубиш, всяка сутрин ще бягаш до „Вкуснотии“ и ще ми купуваш кифлички със сладко.
— Съгласен.
Стиснахме си ръцете да скрепим облога.
— Далече ли е още? — попитах нетърпеливо полицая.
— Вече пристигнахме.
И Девлин спря в средата на улицата.
Завъртяхме глави, опитвайки се да разберем коя от къщите ще се превърне в наш дом за следващите два месеца.
— Коя от тях? — попита накрая Кейтен.
— Тази.
Пазачът посочи огромна двуетажна сграда…
Действие 5
— Сигурно се шегуваш — тихо каза Кейтен.
— Хайде — объркано отвърна полицая. — Нормален дом. Само покрива на втория етаж малко тече, и стените са леко изгнили… но отвътре е много уютен, наистина.
— Ти влизал ли си вътре? — попитах подозрително, но въпросът ми остана без отговор.
Девлин се стараеше да не поглежда към нас и бавно се отместваше все по-далече и по-далече…
— Искам да се прибера вкъщи — захленчи Чез. — Погледни тази съборетина! Не искам да живея тук два месеца. Какви два месеца… дори и за няколко минути няма да остана!
— Не се вълнувай така, Чез — ласкаво каза Алиса. — Тази къща след седмица-две ще рухне. За какви два месеца говориш?
Ще се опитам да опиша по-подробно забележителната сграда, която ни предоставиха от полицията на прекрасния град Крайдол. Преди всичко, трябва да спомена цвета на сградата. Целият първи етаж на новия ни дом беше покрит със зеленикаво-жълт мъх, а вторият, напротив, беше напълно черен, като че ли наскоро е бушувал силен пожар. Сградата практически беше плътно заобиколена от силно ръждясала паянтова ограда, която на някои места се беше облегнала на самата къща. Отпред имаше малка полянка, която последните няколко години е била използвана като сметище — личеше си по малките купчини боклук, разположени тук и там. На входа имаше две статуи, и май преди са били нещо като дракони, но сега просто беше невъзможно да се каже нещо със сигурност. Главите на статуите, както и всичко, което е можело да се счупи, вече беше счупено и да определя какво точно са представлявали тези каменни блокове, не можех… а дракони — това беше просто мое много смело предположение.
Предната врата беше леко наклонена, но по някакво чудо все още се държеше на пантите си…
— Заповядайте, разполагайте се като у дома си, — любезно ни покани стражът, отдръпвайки се на безопасно разстояние.
— Дано и ти да живееш в такава къща — от сърце му пожела Чез.
— През целия си живот — добавих аз.
— Е… — полицай Девлин внезапно се забърза. — Вие тук се оправяйте, настанявайте, а аз трябва да докладвам за убийството. Ще дойда при вас след обяда.