— Ако сме още тук — веднага реагира Чез. — Ох, как искам да се добера до началника им. Ох, ще му кажа аз…
Да. А доскоро мечтаех как домът ни ще бъде оборудван с битови заклинания… и изведнъж става ясно, че той даже с покрив не е напълно оборудван.
Полицай Девлин бързо напусна нашата компания. Даже прекалено бързо.
— Виждаш ли някъде номера на къщата? — попитах Алиса.
Тя поклати глава.
— Сега ще попитам, — оптимистично заявих и се обърнах към една жена, която точно минаваше покрай нас. — Извинявайте, знаете ли на кой номер е тази къща?
Жената ме погледна с широко отворени очи. Веднага разбрах, че с нещо я изплаших…
— О, тази ужасна къща. В нея живеят призраци…
Май тази жена отдавна си е уплашена. И дори не от тази къща… може би от живота в това страшно градче?
— И всяко пълнолуние там става нещо ужасно…
Не, на тази жена й дай време и всички градски легенди ще ти разкаже.
— Уф — разочаровах се и почти сричка по сричка казах: — Кой е номера на къщата?
— Как кой? Тринадесет, разбира се.
С тези думи жената ни огледа внимателно и бързо се отдалечи. Край, сега ще разкаже на всичките си приятелки за странната четворка Майстори, които се интересуват от къщата на духовете.
— Чу ли? — радостно попитах вампирката.
— Да — каза тя мрачно. — Настанени сме в къща с духове.
— Не това — казах аз. — Ти загуби баса.
Алиса ме погледна със странен поглед.
— О, да.
Тя бързо ме целуна по бузата и се извърна.
Чез, който през цялото това време стоеше до мен и с интерес следеше действията ми, ехидно се засмя.
— Ето ти и наградата.
Хмм… май спечелих баса и си получих наградата. Но някак си не почувствах, че това е награда.
Кейтен продължаваше да се взира тъпо в новия ни дом. Съдейки по изражението му, беше много недоволен, да не кажа и повече.
— Нека се опитаме да влезем — най-накрая каза той. — Само внимателно, че да не ни падне нещо на главите.
Между другото, вратата на оградата беше изкъртена и се търкаляше в двора. Така че в двора влязохме без никакви проблеми.
Кейтен погледна предпазливо изгнилата стълба, с характерния брой (да подсказвам или сами ще се досетите, че бяха точно тринадесет?) очевидно прогнили стъпала, и направи първата стъпка.
Първото стъпало веднага започна да скърца, явно несвикнало с такова натоварване, но издържа Кейтен.
— Първо ще се кача аз, — предупреди ни Майстора след кратък размисъл.
Бавно изкачвайки се по стълбата, той хвана дръжката на вратата и… едва успя да отскочи. Вратата, сякаш само това и чакаше — някой да я хване за дръжката, с оглушителен трясък падна на мястото, където допреди секунда стоеше Кейтен.
Вдигна се такъв облак прах, че скри не само Майстора, но и цялото стълбище.
— Искам вкъщи — Чез жално повтори вече известната фраза.
— Апчхи — кихна Кейтен. — Аз влизам в къщата, а вие разкарайте оттука това нещо, което някога е било врата. Така или иначе сами няма да можем да го монтираме обратно.
Ние послушно се изкачихме по стъпалата и се опитахме да вдигнем вратата. Колко беше тежка! Дори и с вампирската сила на Алиса едва успяхме да я смъкнем от стълбата.
— Това не е врата, — убедено каза Чез, когато най-накрая я замъкнахме на достатъчно разстояние от къщата. — Дракон знае какво е, но със сигурност не е врата.
В този момент от вътрешността се чу силен и продължителен грохот, сякаш някой дълго и без да пропуска нито едно стъпало се търкаляше по стълбите.
— Да влезем? — колебливо предложи Алиса, когато всичко утихна.
— Кейтен каза да не влизаме, — припомни Чез.
— Не каза точно това — не се съгласих аз. — В определени случаи може да му е необходима нашата помощ.
Качихме се по стълбите, предпазливо надникнахме през вратата и… дружно кихнахме. Вътре беше толкова прашно, че не можех да видя нищо по-далече от собствения си нос. Даже и него не виждах.
— Апчхи.
— Знаеш ли, мисля, че ако протегна ръка, тя веднага ще се покрие с прах — каза Чез. — Тук за да вървим, трябва буквално да избутваме плаващата във въздуха гадост!
— Прахът не се вдига просто така — каза Алиса. — Сигурно Кейтен е съборил нещо много голямо, за да вдигне тази многогодишна прах.
— Кейтен! — извиках аз, и веднага се нагълтах с прах. — Кхъ… Къде си?
Отговори ми тишина.
— Да влизаме — колебливо каза Алиса и създаде пред себе си малка, колкото юмрука ми, Огнена топка.
Ефектът от огнената топка беше малък, виждахме на не повече от половин метър, но все пак… Ние с Чез също направихме по една огнена топка и бавно пристъпихме напред.
— Слушай, Зак, не можем да живеем тук — зашепна Чез. — Всяка минута в тази къща е риск за живота ни.