— Но нали каза, че сега не трябва да съм развързан — казах бързо.
— Не, не съм казвал такова нещо — не се съгласи моя червенокос приятел. — Друидът каза, че веднага щом се събудиш, можем да те развържем. А те вързаха, за да не се разпаднеш, ако мръднеш в съня си случайно.
— Наистина? — попитах недоверчиво. — Добре, развързвай тогава…
Някъде зад мен се чу шумолене и след миг почувствах, че съм свободен.
Бавно обръщайки се по гръб, видях усмихнатото лице на Чез.
— А къде е Алиса? — Попитах изненадано, осъзнавайки, че с изключение на нас двамата в стаята няма никой друг.
— Избяга някъде — Чез сви рамене. — Тя ти е много ядосана.
— Но защо? — извиках. — Какво съм й направил?
— О! — Чез се засмя на глас. — Нищо особено болезнено… само малко обидно… или дори срамно…
— Срамно? — облещих се.
— Ами… на мен ледената висулка ми попадна в гърлото, а при нея… как да кажа… малко под гърба.
— Аха — разбрах аз. — И за това ми е сърдита? Като се замисля, пред очите на цялата Академия да получиш ледена висулка в… мда. Сега те никога няма да го забравят, ще й го напомнят постоянно, ще я подиграват…
Намръщих се.
— Точно так — кимна Чез. — Алиса и без това не беше в много добри взаимоотношения с другите, а сега…
Да, почти всички ученици в Академията не харесваха вампирката, даже Майсторите се отнасяха с предубеждение към нея. Та тя е вампир, дори и да е от Дневния клан, а вампирите са опасни и напълно непредсказуеми.
— Може би ще отмине, а? — попитах тъжно. — Всички ще забравят за това и тогава Алиса няма да ми се сърди.
— Наистина ли вярваш в това? — изненада се Чез.
— Не, всъщност не — признах аз, — но не може ли човек да помечтае. Значи се оказва, че заради мен загубихме?
— А бе ти нищо ли не чуваш? — изуми се Чез. — Ако не беше ти, щяхме да спечелим с разгромяващ резултат. Аз бях притиснал Алик в ъгъла, а Алиса тъкмо довършваше противника си, когато ти… я рани.
Не бях убеден, че Чез наистина е в състояние да притисне Алик в ъгъла, защото този „Воден“ беше най-силния първокурсник, но това не променяше нищо. Загубихме заради мен. Какво пък, резултатът е едно на едно. Отначало успях да спечеля първия двубой, а след това успешно провалих този. Де да беше обратното… по-добре да бяхме загубили от Въздушните, отколкото от тези гадняри. Те и без това постоянно ни дразнеха, а сега ще станат направо непоносими.
— Така. А след като ви раних, Ейнджъл подло ме е атакувал в гърба. Виж го ти малкия гадняр…
Мисля, че открих кого да обвинявам за загубата на двубоя, че и на любимия човек.
— Аха, все пак да не забравяме, че предния двубой спечелихме само защото ти неочаквано се събуди и удари нашите противници в гръб — саркастично отбеляза рижия ми приятел.
— Все едно, обидно е — злобно казах аз. — Трябваше да го довърша…
— Трябваше, — съгласи се Чез.
— А къде са братя Викерс?
— Те отдавна си почиват у дома, както и Алиса. Само ти лежиш тука близо шест часа. Между другото, ако можеше да се видиш сега в огледало — като мъртвец си. Лечението те е изцедило целия — останал си само кожа и кости.
Сведох поглед към ръцете си… майчице мила! Това са си пръчки, а не ръце…
— Какво очакваше? — каза Чез, проследявайки погледа ми. — Беше направо пробит. От гърдите ти стърчеше двайсет сантиметрова шушулка. Такива ужасни наранявания никой от нас не е имал, нормално е да има сериозно отражение върху тялото ти.
По-скоро върху егото…
— Ама че Наблюдатели — изръмжах. — Как изобщо Майсторите следят боя, щом допускат да се случат такива нарянявания?
— Е, още си жив… — философски отбеляза Чез.
Напуснахме лазарета без бързане и се запътихме към телепортите. Всяко внезапно движение ми причиняваше силни болки в гърба, така че се опитах да се движа възможно най-внимателно и Чез ме изчакваше.
— Хайде да мислим логично — предложи ми той. — Цветя да й подариш не можеш, защото сме в кулата…
— Защо да не мога? — изненадах се аз. — Ще отидем до Земния факултет и ще помолим някой да ми направи букет…
— Надяваш се да се отървеш с един букет? — скептично попита приятелят ми. — Мисля, че ти е много, много ядосана… Макар че когато те караха към лазарета, тя и на крачка не се отдели от теб. О, колко страшно изглеждаше с парче лед в гърба…
— Повтаряш се — слабо отвърнах аз.
От лазарета ме освободиха бързо, защото бях лежал в безсъзнание достатъчно дълго дори за такава огромна рана, каквато ми подари Ейнджъл. Когато Чез подробно ми описа как съм изглеждал, набучен на огромната Ледена стрела, просто бях ужасен… А ние наивно си мислехме, че Огнения факултет е най-травматичния. Ха! Как пък не, всички факултети са толкова опасни, че неволно се чудиш как досега никой още не е загинал в двубоите.