Рик Риърдън
Огненият престол
Посвещавам на Конър и Маги — най-страхотния отбор от брат и сестра в рода Риърдън
Предупреждение
За пръв път чух за Картър и Сейди Кейн в аудиозапис, който получих миналата година и пресъздадох в „Червената пирамида“. Вторият запис пристигна в дома ми малко след като книгата излезе от печат, затова мога да предполагам, че Картър и Сейди Кейн са ми повярвали и са решили и занапред да ми разказват историята си. Ако вторият запис предава нещата достоверно, обратът, който събитията са приели, може да бъде описан единствено като тревожен. Заради семейство Кейн и заради света се надявам, че онова, което следва оттук нататък, е плод на детското въображение. В противен случай всички ние сме изложени на голяма опасност.
1.
Забавления с внезапно избухнал пожар
Аз съм, Картър.
Вижте какво, нямаме време за дълги въведения. Трябва да ви разкажа набързо какво се случва, иначе всички ще умрем.
Ако не сте чули първия ни запис, хм… приятно ми е да се запознаем: египетските богове си се разхождат на воля из съвременния свят, шепа магьосници, известни като Дом на живота, се опитват да ги спрат, всички мразят мен и Сейди, а една голяма змия се кани да погълне слънцето и да унищожи света.
/_Ау! Това пък защо беше?_/
Сейди ме удари. Твърди, че съм щял излишно да ви уплаша. И че трябвало да се успокоя, да се върна назад и да започна от самото начало.
Така да бъде. Но лично аз съм на мнение, че не е зле да се уплашите.
Целта на записа е да разберете какво всъщност става и как са се объркали нещата. Ще чуете мнозина да говорят небивалици за нас, но ние нямаме никаква вина за смъртта на онези хора. Колкото до змията, за нея също нямаме вина. Е… почти. Всички магьосници по света са длъжни да се обединят. Това е единствената ни надежда.
И така, ето какво се случи. Чуйте и преценете сами. Всичко започна, след като подпалихме Бруклин.
Уж задачата беше лесна: да се промъкнем в Бруклинския музей, да вземем за малко една древноегипетска реликва и да си тръгнем, без да ни спипат.
Не, не е грабеж. Накрая щяхме да върнем реликвата. Но сигурно наистина си е изглеждало подозрително: четири деца в черни дрехи като на нинджи върху покрива на музея. А, да, заедно с песоглавец, и той облечен като нинджа. То оставаше да не е подозрително.
Първото, което направихме, беше да пратим обучените от нас Джаз и Уолт да отворят страничния прозорец, докато Сейди, Хуфу и аз оглеждаме големия стъклен купол в средата на покрива, откъдето трябваше да се измъкнем.
Стратегията ни за измъкване не изглеждаше от най-добрите.
Отдавна се беше мръкнало и музеят би трябвало да е затворен. А ето че през купола струеше ярка светлина. В балната зала с размерите на самолетен хангар, само на дванайсет метра под нас, стотици мъже в смокинги и жени в официални рокли си говореха и танцуваха. Свиреше оркестър, но от виещия вятър и тракащите ми зъби така и не чувах музиката. Бях премръзнал в ленените си дрехи.
Магьосниците трябвало да се обличат в лен, защото той не пречел на магиите — това вероятно е прекрасна традиция в египетската пустиня, където почти никога не е студено и не вали дъжд. Но не и в Бруклин през март.
Студът явно не смущаваше сестра ми Сейди. Тя се зае да отключва купола, като си тананикаше нещо заедно с парчето по айпода й. Голям смях: кой, докато прониква в музей, си носи и любимите парчета?
Беше облечена като мен, с тази разлика, че на краката си носеше кубинки. А русата й коса беше с червени кичури: точно като да се промъкваш — с тях със сигурност никой няма да те забележи! Със сините си очи и светла кожа Сейди изобщо не прилича на мен, но и двамата сме на мнение, че това е прекрасно. Винаги имам възможност да отрека, че откачалката до мен ми е сестра.
— Нали каза, че музеят щял да бъде празен? — започнах да недоволствам аз.
Сейди ме чу чак след като издърпах слушалките от ушите й и повторих каквото бях казал.
— Е, би трябвало да е празен. — Тя ще отрече, но от три месеца живееше в Щатите и малко по малко губеше британския си акцент. — На сайта в интернет пишеше, че затварят в пет. Откъде да знам, че ще има сватба?
Сватба ли? Погледнах надолу и видях, че Сейди е права. Някои от жените бяха в прасковени рокли — като на шаферки. На една от масите имаше огромна многоетажна бяла торта. Две групички от гостите бяха вдигнали младоженката и младоженеца заедно със столовете им и ги носеха през залата, а останалите кръжаха около тях, подскачаха и пляскаха с ръце. Както личеше, всеки момент щяхме да станем свидетели на челен удар с мебели.