Тя спря да напява и пламъците, обхванали свитъка, изпукаха. Папирусът се отлепи и тупна в скута ми.
— Боже, благодаря ти — казах аз.
— Богиньо — поправи ме Баст. — Винаги на твое разположение. Не можем да допуснем силата на Ра да подпали града, нали така?
Огледах квартала. Пожарите бяха угаснали. Небето над Бруклин пак си изглеждаше нормално, ако не броим светлините на прожекторите и тълпите обикновени простосмъртни по улиците. Сега, като си помисля, наистина беше, горе-долу, нормално.
— Силата на Ра ли? — повторих. — Пък аз смятах, че свитъкът е следа, която трябва да ни насочи. Това ли е Книгата на Ра?
Конската опашка на Баст се надигна като настръхнала козина — така ставаше всеки път, когато Баст се притеснеше. С времето бях разбрала, че си връзва косата, за да не прилича в главата на морско свинче винаги, щом се уплаши.
— Свитъкът е… част от книгата — отговори тя. — И те предупредих. Силата на Ра е почти неуправляема. Ако продължавате с опитите да го събудите, следващите пожари, които ще подпалите, едва ли ще бъдат толкова безобидни.
— Но нали той е твоят фараон? — учудих се аз. — Не искаш ли да бъде вдигнат от сън?
Баст сведе поглед. Дадох си сметка колко глупави са били думите ми. Ра беше повелител и господар на Баст. Преди много, много време я беше избрал за своя защитница и любимка. Но пак Ра я беше пратил в онази тъмница, за да отклонява с битки за вечни времена вниманието на най-заклетия му враг Апоп и Ра да се оттегли с чиста съвест. Мен ако питате, е постъпил доста себично.
Благодарение на майка и татко Баст е избягала от Дуат, но това означава и че е загърбила задължението да се бие с Апоп. Нищо чудно, че изпитваше смесени чувства при мисълта да види отново някогашния си господар.
— По-добре да продължим разговора утре сутринта — предложи Баст. — Трябва да си починеш, пък и свитъкът може да се отвори само на дневна светлина, когато силата на Ра е по-управляема.
Погледнах към скута си. Папирусът още димеше.
— По-управляема… а няма ли да ме подпали?
— Сега вече е безопасно да го пипаш — увери ме Баст. — Няколко хилядолетия свитъкът е бил държан в пълен мрак и просто е бил много чувствителен, реагирал е на всякаква енергия: вълшебна, електрическа, емоционална. Понамалила съм чувствителността му, сега вече няма да лумне отново.
Взех свитъка. За щастие Баст се оказа права. Той не се лепна пак за дланта ми и не подпали града.
Баст ми помогна да се изправя.
— Поспи малко. Ще предам на Картър, че всичко е наред. Пък и… — успя да се усмихне тя. — Утре те чака голям ден.
Точно така, помислих си натъжена. Поне някой помни и този някой е котката ми.
Погледнах към брат си, който и досега се мъчеше да укроти грифона. Звярът стискаше в човката си връзките на обувките му и явно не искаше да ги пусне.
Повечето от учениците ни, общо двайсет на брой, бяха наобиколили Джаз и се опитваха да я събудят. Уолт стоеше неотклонно до нея. Погледна ме смутен за миг, сетне отново насочи вниманието си към лицето й.
— Май си права — промърморих на Баст. — Тук не съм нужна.
Стаята ми беше подходящо място да се цупя колкото си искам. Последните шест години живях в таванското помещение в апартамента на баба и дядо в Лондон и макар че сега ми липсваха някогашният живот и най-вече моите съученички Лиз и Ема и почти всичко в Англия, нямаше как да отрека, че стаята ми в Бруклин е много по-лъскава.
От балкона ми се откриваше гледка към река Ист. Имах си огромно меко легло, отделна баня и стаичка-дрешник с безброй нови дрехи, които се появяваха като с вълшебна пръчка и сами се перяха и чистеха, ако се налага. Имах си и вграден хладилник с любимите ми напитки, внесени от Великобритания, и шоколадови бонбони само за мен (е, всички момичета трябва да си угаждат). Уредбата беше направо суперска, а на стените беше направена магия, за да са звуконепроницаеми — да си надувам до дупка музиката, без да притеснявам онзи сухар, брат ми, в съседната стая. Върху тоалетката стоеше едно от малкото неща, които си бях донесла от лондонската стая: очукан касетофон, който баба и дядо ми бяха подарили преди цяла вечност. Да, беше безнадеждно стар, но го пазех от сантиментални подбуди. Все пак именно на него записахме с Картър разказа за премеждията си при Червената пирамида.
Включих айпода и затърсих из плейлиста. Избрах си по-стар микс, озаглавен ТЪЖНИ, понеже се чувствах точно така.