Пуснах си „19“ на Адел. Божичко, не бях слушала албума от…
Най-неочаквано ми се доплака. Слушах този микс точно в навечерието на Коледа, когато татко и Картър минаха да ме вземат, за да отидем в Британския музей — вечерта, когато животът ни се промени завинаги.
Адел пееше така, сякаш някой й изтръгваше сърцето. За момчето, по което си падала и все се чудела какво да направи, за да го накара да отвърне на чувствата й. Разбирах я напълно. Но миналата Коледа покрай тази песен се бях сетила и за семейството си: за мама, починала, когато съм била съвсем малка, за татко и Картър, които обикаляха света заедно, а мен ме бяха зарязали в Лондон при баба и дядо — явно не им липсвах.
Знаех, разбира се, че не е толкова просто. Беше се провела гнусна съдебна битка за родителски права с адвокати и удари под кръста, а пък татко искаше да не сме заедно с Картър, за да не включваме взаимно магическите си способности, докато не сме се научили да направляваме силата им. И да, оттогава станахме по-близки. Сега татко присъстваше малко повече в живота ми, макар и да беше бог на подземния свят. Колкото до мама… срещнах се с нейния призрак. Пак е нещо.
Въпреки това музиката съживи цялата болка и гняв, които ме бяха обзели по Коледа. Явно не се бях отървала от тях докрай, както си мислех.
Застинах с пръст над копчето за превъртане, но после реших да изслушам песента до края. Метнах върху тоалетката нещата си: свитъка папирус, миниатюрния восъчен Картър, чантата за магии, вълшебната пръчка. Пресегнах се да взема и жезъла, после се сетих, че вече не е у мен. Грифонът го беше изял.
— Гадняр с мозъче на пиле — промърморих.
Започнах да се преобличам, за да си легна. Бях облепила отвътре вратата на гардероба със снимки — предимно със съученичките от миналата година. Имаше една, на която бяхме трите с Лиз и Ема и правехме физиономии в една будка за моментални снимки на „Пикадили“. Изглеждахме много малки и смешни.
Не можех да повярвам, че утре сигурно ще ги видя за пръв път от много месеци. Баба и дядо ме бяха поканили на гости и смятах да поизляза само със съученичките — най-малкото докато Картър не пусна бомбата, че сме „разполагали с пет дни, за да спасим света“. Сега не се знаеше какво ще се случи.
Само две от снимките, украсили вратата на гардероба ми, не бяха с Лиз и Ема. На едната бяхме с Картър и чичо Еймъс в деня, преди той да замине за Египет на… хмм, как му се казва, когато някой е бил обсебен от зъл бог и отива на лечение? Едва ли е „почивка“.
На последната снимка имаше рисунка с Анубис. Вероятно сте го виждали: един с глава като на чакал, бог е на погребенията, на смъртта и така нататък. Присъства, кажи-речи, по всички древноегипетски изображения: въвежда душите на покойниците в Залата на Съда, приклекнал е край космическите везни, мери кое ще натежи — сърцето или перото на истината.
Защо съм сложила картинката ли?
/_Добре де, Картър, ще си призная всичко, само млъкни._/
Бях си паднала мъничко по Анубис. Знам, звучи смешно момиче от нашето време да се прехласва по момче с кучешка глава на пет хиляди години, но когато погледнах снимката му, видях съвсем друго. Помнех Анубис във вида, в който ми се беше явил първия път в Ню Орлиънс — момче на около шестнайсет години в черна кожа и дънки, със сплетена тъмна коса и невероятни очи с цвят на разтопен шоколад. Нямаше нищо общо с разни кучешки глави.
Пак ви е смешно, знам си аз. Той е бог. Нямахме нищо общо. Не съм го чувала и виждала още от приключението при Червената пирамида и това не би трябвало да ме изненадва. Въпреки че навремето той като че ли проявяваше интерес към мен и дори може би ми го намекваше… Не, със сигурност си въобразявам.
От месец и три седмици, откакто Уолт Стоун пристигна в Бруклинската къща, си мисля, че вероятно ще успея да забравя Анубис. Е, да, Уолт ми беше ученик и се предполага, че не го възприемам като потенциално гадже, но първия път, когато се видяхме, бях почти сигурна, че между нас е прелетяла искра. Сега обаче той май биеше отбой. Държеше се много потайно, ходеше гузен-гузен и все си говореше нещо с Джаз.
Животът ми беше съсипан.
Докато Адел продължаваше да пее, си облякох пижамата. Нима всичките й парчета бяха за това, че момчетата не я забелязват? Изведнъж ми се стори много дразнещо.
Спрях музиката и се пъхнах в леглото.
За беда, веднага щом заспах, нощта стана още по-неприятна.