— Говоря от името на боговете. Говоря от името на Дома на живота. Служа на Маат. Покосявам те.
Дежарден хвърли на земята червената змия и Апоп падна на една страна.
Повелителят на Хаоса започна да мята по Дежарден всичко, което му се изпречи пред очите: лед, отрова, светкавици, огромни камъни — но той бе неуязвим. Всичко просто се превръщаше в йероглифи по щита на Главния лектор и Хаосът бе принуден да се преобрази в низ от думи — в божествения език на Сътворението.
Дежарден счупи керамичната змия в краката си и Апоп се загърчи в страшни мъки. Нещото, което навремето бе Владимир Меншиков, се разпадна като яйчена черупка, а на негово място се появи твар: червена змия, покрита със слуз, както е при току-що излюпилите се змийчета. Тя започна да расте: червените й люспи проблеснаха, а очите й светеха.
Гласът й засъска в ума ми: „Никой не може да ме спре!“.
Но й беше трудно да се надигне. Пясъкът около нея кипна. Отвори се портал с център самия Апоп.
— Заличавам името ти — каза Дежарден. — Премахвам те от паметта на Египет.
Апоп се разпищя. Плажът наоколо се взриви, като погълна змията и всмука във водовъртежа червения пясък.
Грабнах Сейди и хукнах към лодката. От изтощение Дежарден се беше свлякъл на колене, аз обаче успях да го хвана някак под мишница и да го завлека на брега. Заедно със Сейди го качихме на лодката на Слънцето. Ра изпълзя най-после от скривалището си зад румпела. Клъбцата светлина от екипажа натиснаха греблата и ние се отдалечихме точно когато целият плаж потъна в тъмната вода и под повърхността й блеснаха червени светкавици.
Дежарден издъхваше.
Йероглифите около него бяха помръкнали. Челото му пламтеше. Кожата му беше суха като оризова хартия, а гласът му се беше превърнал в накъсан шепот.
— Проклятието няма да д-действа дълго — предупреди ни той. — Само спечелих малко време.
Стиснах го за ръката, сякаш е стар приятел, а не доскорошен враг. След като бяхме играли сенет с бога на Луната, вече не гледах през пръсти на спечеленото време.
— Защо го направи? — попитах. — Използва всичките си жизнени сили, за да го прогониш.
Той се усмихна едва-едва.
— Не ми харесваш особено. Но беше прав. Някогашните пътища… единственият ни шанс. Кажи на Еймъс… кажи на Еймъс какво се е случило. — Той стисна с немощни пръсти леопардовата наметка и аз разбрах, че иска да я свали. Помогнах му и Дежарден я бутна в ръцете ми. — Покажи я… на другите… Предай на Еймъс…
Очите му се забелиха и той издъхна. Тялото му се разпадна на йероглифи — прекалено много, за да ги прочетеш, историята на целия му живот. После думите отлетяха надолу по Реката на нощта.
— Чао, чао — промърмори Ра. — Улулиците са болни.
Почти бях забравил за стария бог. Той отново седна тежко на престола си, като отпусна глава върху извитата дръжка на гегата и замахна вяло с млатилото по светлинките от прислугата.
Разтреперана, Сейди си пое въздух.
— Дежарден ни спаси. Аз също не го харесвах, но…
— Знам — прекъснах я. — Трябва обаче да продължим нататък. Скарабеят още ли е у теб?
Тя извади от джоба си гърчещия се златен скарабей. Двамата се приближихме заедно до Ра.
— Вземи го — подканих аз.
Той сбърчи и без това сбръчкания си нос.
— Не искам бръмбари.
— Това тук е душата ти! — тросна се Сейди. — Ще я вземеш и ще я харесваш!
Ра се сепна. Взе бръмбара и за мой ужас го лапна.
— Не! — кресна сестра ми.
Прекалено късно. Ра вече го беше глътнал.
— О, боже — завайка се Сейди. — Трябваше ли да го прави? Може би е трябвало да го прави.
— Не обичам бръмбари — изпелтечи Ра.
Зачакахме да се преобрази на могъщ млад цар. А той взе, че се оригна. Остана си стар, откачен и отблъскващ.
Зашеметен, се върнах заедно със Сейди в предната част на кораба. Бяхме направили всичко по силите си, а имах чувството, че сме загубили. Продължихме нататък и магическият натиск като че ли се поразсея. Реката изглеждаше равна, но аз долавях, че се издигаме бързо през Дуат. Ала въпреки това имах чувството, че вътрешностите ми се топят. Сейди не изглеждаше по-добре.
В главата ми прокънтяха думите на Меншиков: „Обикновените простосмъртни не могат да си тръгнат живи от тази пещера“.