Е, сигурно беше първото.
За миг се притесних, че говори за мен. После иззад престола се чу пресипнал глас:
— Да, господарю.
От мрака излезе мъж. Беше облечен от глава до пети в бяло: костюм, шал, дори тъмните очила с огледални стъкла. Първото, което ми хрумна, беше: „Божичко, сладоледаджия злодей!“.
Имаше мила усмивка и валчесто лице, обрамчено от къдрава бяла коса. Можех да го помисля и за безобиден, дори приятелски настроен, ако той не беше свалил очилата.
Очите му бяха обезобразени.
Признавам си, очите ме плашат. Видео с операция на ретината? Веднага ще изхвърча от стаята. Настръхвам дори от мисълта за контактни лещи.
Но човекът в бяло изглеждаше така, сякаш в очите му са плиснали киселина, а после са пуснали котки да ги издерат. Клепачите му приличаха на пихтия от разранена тъкан и не се затваряха докрай. Веждите му бяха изгорени и нашарени с дълбоки белези. Кожата над скулите приличаше на маска от червени ивици, а самите очи се свеждаха до такова ужасно съчетание от кървавочервено и млечнобяло, че се съмнявах мъжът изобщо да вижда.
Той си пое въздух и издаде свистящ звук, от който чак ме заболяха гърдите. Върху ризата му проблясваше сребърен медальон с амулет във вид на змия.
— Преди малко той използва портала, господарю — изхриптя човекът. — Най-после си тръгна.
Гласът беше точно толкава ужасен, както и очите. Ако наистина бяха залели мъжа с киселина, тя явно беше проникнала и в белите му дробове. Но той продължаваше да се усмихва и изглеждаше спокоен и щастлив в снежнобелия си костюм: да си помислиш, че не го свърта да излезе да продава сладолед на добрите дечица.
Мъжът се доближи до Дежарден, който още се взираше в завесите от светлина, и проследи погледа му. Направих същото и разбрах какво гледа Главният лектор. Светлината при последната колона, точно при престола, се променяше. Червеникавият оттенък на новото време потъмня до наситеномораво, каквито са синините от удар. При първото посещение в Залата на епохите ми казаха, че с отминаващите години тя се удължава, и сега това ставаше пред очите ми. Подът и стените се загънаха като мираж, разшириха се бавно и ивицата мораво стана по-голяма.
— А! — възкликна сладоледаджията. — Сега е много по-ясно.
— Нова епоха — пророни Дежарден. — По-страшна. Цветът на светлината не се е променял, Владимире, от цяло хилядолетие.
Злодей продавач на сладолед, който се казва Владимир? Виж ти!
— Заради клана Кейн, разбира се — заяви Владимир. — Лично аз бих убил най-големия, докато още беше във властта ни.
Перата по моята ba настръхнаха. Разбрах, че той има предвид чичо Еймъс.
— Не — отсече Дежарден. — Той беше под наша закрила. Който търси изцеление, трябва да получи убежище… пък бил той и от клана Кейн.
Владимир си пое дълбоко въздух — прозвуча като запушена прахосмукачка.
— Но сега, след като той си тръгна, със сигурност трябва да действаме. Чу, господарю, новините от Бруклин. Децата са намерили първия свитък. Открият ли и другите два…
— Знам, Владимире.
— Унизили са Дома на живота в Аризона. Вместо да унищожат Сет, сключват мир с него. А сега са тръгнали да издирват Книгата на Ра. Ако разрешиш да се заема с тях…
От върха на жезъла на Дежарден лумна морав огън.
— Кой тук е Главен лектор? — извика той.
Владимир трепна и лицето му вече не беше толкова мило.
— Ти, господарю!
— И ще се заема с клана Кейн, когато му дойде времето, а сега най-голяма заплаха представлява Апоп. Трябва да насочим всичките сили към това да озаптим Змея. Ако има и най-малката вероятност кланът Кейн да ни помогне да възстановим реда…
— Но, господарю — прекъсна го Владимир. Сега вече гласът му беше напрегнат, в него се долавяше едва ли не магическа сила. — Кланът Кейн е част от проблема. Вдигна от сън боговете и така наруши равновесието в Маат. Учи другите на забранени магии. Сега ще върне на престола Ра, който не е управлявал още от възникването на Египет. Ще хвърли света в безредие. Това само ще помогне на Хаоса.
Дежарден примига, сякаш объркан.
— Може и да си прав. Трябва… трябва да помисля.
Владимир се поклони.
— Твоя воля, господарю. Ще свикам под знамената силите и ще чакам заповедта ти да разруша Бруклинската къща.
— Да я разрушиш ли… — свъси се Дежарден. — Да, изчакай заповедта ми. Аз, Владимире, ще избера времето за нападение.