Еймъс и Зия влязоха в портала и изчезнаха.
Точно когато Слънцето залязваше, в Голямата зала се появи Баст. Изглеждаше изтощена. Беше облечена не в обичайното трико, а в официална египетска рокля и си беше сложила тежки накити, с които явно не й беше много удобно.
— Бях забравила колко трудно се управлява по небето лодката на Слънцето — сподели тя, като бършеше челото си. — И колко е горещо. Следващия път ще си взема купичка и хладилна чанта, пълна с мляко.
— Ра добре ли е? — попитах аз.
Богинята котка стисна устни.
— Е… същият си е. Закарах лодката в тронната зала на боговете. За пътуването нощес те подготвят нов екипаж. Но не е зле да дойдете и да го видите, преди да потегли.
— Какво пътуване нощес? — попита Картър. — През Дуат ли? Току-що го върнахме оттам.
Баст разпери ръце.
— Какво очаквахте? Дадохте нов тласък на отколешния цикъл. Ра ще прекарва дните на небето, а нощите — по реката. Ще се наложи боговете да го охраняват, както едно време. Идвайте, разполагаме само с няколко минути.
Понечих да попитам как смята да ни отведе в тронната зала на боговете. Баст ни беше казвала многократно, че не я бива да призовава портали. Точно тогава насред въздуха се отвори врата само от сянка. През нея мина Анубис, който както винаги изглеждаше дразнещо неотразим в черните си дънки, коженото яке и бялата памучна риза, която му стоеше толкова добре, че се питах дали той не се перчи нарочно. Подозирах, че не. Нямаше да се учудя и ако сутрин ставаше от сън и изглеждаше все така съвършен.
Ами да… този образ не ми помогна да се съсредоточа особено.
— Здравей, Сейди — каза той.
/_Да, Картър. И той се обърна първо към мен. Какво да кажа? Просто наистина съм много важна._/
Постарах се да изглеждам сърдита.
— А, ти ли си бил! Липсваше ми в Подземния свят, докато залагахме душите си.
— Да, радвам се, че се спасихте — отвърна Анубис. — Щеше да бъде трудно да се напише хвалебствена реч за погребението ви.
— О, ха-ха. Къде беше?
В кафявите му очи се прокрадна още тъга.
— Възникна нещо странично — каза той. — Но сега не е зле да побързаме.
Анубис показа с ръка вратата, направена от мрак. Влязох през нея — Колкото да му покажа, че не ме е страх.
От другата страна се озовахме в тронната зала на боговете. Към нас се извърна тълпа какви ли не божества. Дворецът ми се стори още по-величествен и от последния път, когато бяхме ходили там. Колоните бяха по-високи, с по-красиви рисунки. По лъскавия мраморен под се въртяха изображения на съзвездия, все едно вървяхме през галактиката. Таванът пламтеше, сякаш по него от край до край имаше флуоресцентни лампи. Подиумът и престолът на Хор бяха изместени в единия край, така че сега той приличаше по-скоро на стол на наблюдател, отколкото на основна сцена на събитията.
В средата на помещението сияеше лодката на Слънцето. Около нея пърхаха светещите клъбца на екипажа, които чистеха корпуса и проверяваха такелажа. Uraei кръжаха около огнения престол, където Ра седеше, облечен в одеждите на египетски цар, с гегата и млатилото върху коленете. Беше отпуснал брадичка върху гърдите си и хъркаше силно.
Към нас пристъпи мускулест младеж в кожени доспехи. Беше с бръсната глава и очи с различен цвят — едното сребърно, другото златно.
— Добре дошли, Картър и Сейди — поздрави Хор. — За нас е чест.
Думите не съответстваха на тона му, скован и официален. Другите богове ни се поклониха с уважение, аз обаче долових как под повърхността тлее враждебност. Всички бяха пременени с най-хубавите си дрехи и доспехи и изглеждаха внушително. Богът крокодил Себек (не ми е от любимите) беше с проблясваща зелена броня и носеше тежък жезъл, по който течеше вода. Доколкото това изобщо беше възможно при лешоядка, Нехбет изглеждаше спретната, с пера като черно наметало от копринено кадифе. Тя понаклони към мен глава, ала от очите й личеше, че още й иде да ме разкъса на парченца. Богът песоглавец Баби си беше измил зъбите и си беше сресал козината. Държеше топка за ръгби — нищо чудно да се беше заразил от дядо.
Хонсу стоеше в лъскавия си сребрист костюм, подмяташе монета и се усмихваше. Идеше ми да го фрасна, но той кимна, сякаш сме стари приятели. Там беше дори Сет с дяволския си червен диско костюм — беше се облегнал на една колона в дъното на тълпата и държеше черния си железен жезъл. Спомних си как е обещал да не ме убива само докато пуснем на свобода Ра, сега обаче изглеждаше спокоен. Докосна с пръсти шапката си и се ухили, явно злорадстваше, че съм толкова притеснена.