— Така да бъде, господарю. А ако малките Кейн тръгнат да издирват другите два свитъка, за да разбудят Ра? До единия, разбира се, не могат да се доберат, но другият…
— Това ще оставя на теб. Пази го както сметнеш за добре.
Когато Владимир беше развълнуван, очите му бяха още по-ужасни: слузести и бляскави под обезобразените клепачи. Приличаха ми на любимата закуска на дядо: рохки яйца със сос „Табаско“.
/_Е, извинявай, Картър, ако е отблъскващо. Пък и по-добре не се опитвай да ядеш, докато разказвам!_/
— Мъдър си, господарю — каза Владимир. — Децата наистина ще тръгнат да търсят свитъците. Нямат друг избор. А като напуснат крепостта си и навлязат в моя територия…
— Нали току-що казах, че ще се отървем от тях! — възкликна Дежарден. — А сега ме остави. Трябва да помисля.
Владимир потъна в мрака. Успя да изчезне доста бързо за човек, облечен в бяло.
Дежарден отново насочи вниманието си към трепкащата завеса от светлина.
— Нова епоха… — каза замислено. — Безпросветна…
Моята ba се завъртя в теченията на Дуат и се втурна, за да се върне в заспалото ми тяло.
— Сейди! — повика някой.
Седнах с разтуптяно сърце в леглото. Прозорците се изпълниха със сивкава предизгревна светлина. В долния край на кревата се беше разположил…
— Чичо Еймъс! — изпелтечих аз.
Той се усмихна.
— Честит рожден ден, скъпа. Извинявай, ако съм те уплашил. Почуках на вратата, но никой не ми отговори. Притесних се.
Изглеждаше си напълно оздравял и както винаги, беше облечен по последна мода. Беше с очила с телени рамки, бомбе с ниско дъно и черен италиански костюм, с който изглеждаше по-висок и не толкова набит. Дългата му коса беше сплетена на тънки плитки, украсени с лъскави черни камъчета: вероятно обсидиан. Можеше да мине за джаз музикант (какъвто беше) или за Ал Капоне с африкански корени (какъвто не беше).
Понечих да попитам:
— Ама как…
Точно тогава осъзнах какво съм видяла в Залата на епохите и какво означава това.
— Всичко е наред — увери ме Еймъс. — Току-що се връщам от Египет.
Опитах се да преглътна, но дишах трудно, почти като онзи призрачен човек на име Владимир.
— Аз също, чичо Еймъс. И не всичко е наред. Идват да ни унищожат.
4.
Покана за рожден ден с Армагедон
След като обясних на какъв ужас съм станала свидетелка, можех да се успокоя само с едно: с хубава закуска.
Еймъс изглеждаше разтърсен, но настоя да не избързваме и да обсъдим положението чак след като съберем целия Двайсет и първи ном. Обеща да се видим след двайсет минути на терасата.
След като той излезе от стаята, си взех душ и започнах да умувам какво да облека. В понеделник обикновено преподавах Сродна магия, за която се искаше да съм в ленени магьоснически дрехи. Но би трябвало да съм в почивка на рождения си ден.
При тези обстоятелства се съмнявах Еймъс, Картър и Баст да ме пуснат в Лондон, но реших да мисля позитивно. Облякох износени дънки и тениска, обух си кубинките и си сложих коженото яке — не е подходящо за магии, но бях в бунтарско настроение.
Пъхнах вълшебната пръчка и миниатюрната фигурка, изобразяваща Картър, в магическата чанта. Тъкмо да я преметна през рамо, когато си помислих: не, няма да я мъкна точно на рождения си ден.
Поех си дълбоко въздух и се съсредоточих, за да отворя пространство в Дуат. Неприятно ми е да си го призная, но хич ме няма в това. Просто не е честно Картър да го постига за миг и като гръм от ясно небе да се появяват разни неща, докато на мен обикновено ми трябват пет-десет минути на пълно съсредоточаване и дори след това чак ми се повдига от усилието. През повечето време ми е по-лесно просто да си нося чантата на рамо. Но ако излязех със съученичките си, не исках тя да ми тежи, не исках обаче и да оставям нещата в нея.
Накрая въздухът затрепери и Дуат се подчини на волята ми. Метнах чантата отпред и тя изчезна. Страхотно — стига, разбира се, после да измислех как да си я върна.
Взех свитъка, който бяхме откраднали предната вечер от Булуинкъл, и се запътих към долния етаж.
Всички се бяха събрали за закуска и огромната къща беше странно тиха. Към Голямата зала гледаха разположени на пет нива балкони, затова обикновено наоколо кънтеше от шум и врява, но аз помнех колко пусто ми се бе сторило миналата Коледа, когато двамата с Картър дойдохме за пръв път тук.