Голямата зала си беше, общо взето, същата: с тежката статуя на Тот в средата, със сбирката оръжия и джазови инструменти на Еймъс покрай стената, с килима от змийска кожа пред камината с размерите на гараж. Но си личеше, че сега тук живеят и двайсет малки магьосници. По масичката бяха разпилени дистанционни устройства, вълшебни пръчки, айподи, обвивки от вафли и фигурки на shabti. Някой с големи ходила — вероятно Джулиан — беше оставил по стълбището следи от кални маратонки. И някой друг — предположих, че е Феликс — бе превърнал с магия камината в антарктическа Страна на чудесата, където имаше дори сняг и жив пингвин. Феликс наистина обича пингвините.
Из къщата шеметно се носеха вълшебни метли и парцали, които се мъчеха да поизчистят. Трябваше да се наведа — да не вземат да изчистят и мен от прахта. Кой знае защо, кърпите за прах са решили, че трябва да се заемат и с косата ми.
/_Не ми трябва мнението ти, Картър._/
Както и очаквах, всички се бяха събрали на терасата, която служеше едновременно и за трапезария, и за дом на крокодила албинос Филип Македонски. Той си палуваше щастливо в басейна и ако някой от учениците му хвърлеше бекон, скачаше да го улови. Сутринта беше студена и дъждовна, но на нас си ни беше добре край топлия огън във вълшебните мангали наоколо.
Грабнах от масата един кроасан с шоколад и чаша чай и седнах. После забелязах, че другите не ядат. Наблюдаваха ме.
Еймъс и Баст, които се бяха разположили на челно място, изглеждаха мрачни. Картър срещу мен не се беше и докоснал до чинията с гофретите, а това съвсем не беше в стила му. Столът на Джаз от дясната ми страна беше празен. (Еймъс ми беше съобщил, че тя е още в лечебницата, никаква промяна.) От лявата ми страна седеше Уолт, който, както обикновено, изглеждаше доста добре, аз обаче правех всичко възможно да не му обръщам внимание.
Другите ученици явно бяха стъписани в различна степен. Бяха на всякаква възраст и от най-различни краища на света. Неколцина бяха по-големи от нас с Картър — достатъчно големи, за да следват висше, и това беше само добре дошло, защото се грижеха за по-малките, но аз все се притеснявах, когато се опитвах да им бъда учителка. Останалите бяха главно на възраст от десет до петнайсет години. Феликс беше само на девет. С нас бяха Джулиан от Бостън, Алиса от Каролина, Шон от Дъблин и Клио от Рио де Жанейро (да, знам, Клио от Рио, но не си измислям!). Обединяваше ни едно: всички бяхме потомци на фараони. На египетски царски династии, заради което бяхме с вродени магически способности и носехме в себе си силата на боговете.
Единственият, който не беше изпаднал в мрачно настроение, бе песоглавецът Хуфу. По неясни за нас причини той ядеше само храни, които завършваха на „о“. Наскоро беше открил „Джел-О“4, които за него бяха истинско вълшебство.
Предполагам, че от главното „О“ му се услаждаха повече. Да не споменавам, че напоследък беше готов да излапа и всичко, което е желирано: плодове, ядки, буболечки, животинки. Сега си беше заровил муцуната в тресяща се червена планина от закуски и издаваше странни звуци, докато търсеше зърната грозде.
Останалите ме гледаха, сякаш чакаха обяснение.
— Добро утро — промърморих. — Пожелавам ви хубав ден. Ако някой проявява интерес, в камината има пингвин.
— Сейди — подхвана тихо Еймъс, — кажи на всички какво ми съобщи.
Отпих от чая — да се поуспокоя. След това се постарах да не ми личи, че съм ужасена, и описах посещението си в Залата на епохите.
Щом приключих, се чуваше само как огънят пука в мангалите и Филип Македонски плиска в басейна.
Накрая деветгодишният Феликс зададе въпроса, който се въртеше в ума на всички:
— Значи ще умрем?
— Не — отговори Еймъс и се приведе напред. — И дума не може да става за умиране. Знам, деца, че съм пристигнал току-що. С повечето от вас почти не се познавам, но обещавам да направим всичко възможно, за да сте в безопасност. Къщата е защитена с какви ли не магии. Сред вас седи могъща богиня — показа той с ръка Баст, която тъкмо отваряше с нокти консерва котешка храна „Първокачествена риба тон“, — кланът Кейн също няма да ви остави на произвола на съдбата. Картър и Сейди са по-силни, отколкото вероятно подозирате, а ако се стигне чак дотам, аз вече съм се сражавал с Мишел Дежарден.
След всичките неприятности, които си имахме миналата Коледа, речта на Еймъс бе малко по-оптимистична от необходимото, но на учениците явно им олекна.
— Ако се стигне чак дотам ли? — повтори Алиса. — Както личи, почти сигурно е, че ще ни нападнат.