— Ако наближи краят на света ли? — попита Клио. — Нима искаш да кажеш, че Апоп наистина ще… ще погълне Слънцето?
Уолт ме погледна.
— Нима е възможно? В разказа за Червената пирамида казахте, че Апоп стои зад намерението на Сет да разруши Северна Америка. Че се опитва да създаде невероятен хаос, за да се измъкне от затвора си.
Потреперих при спомена за привидението, явило се в небето над столицата Вашингтон: гънеща се грамадна змия.
— Да, точно Апоп е истинският проблем — съгласих се аз. — Веднъж го спряхме, но затворът вече не е сигурен. Ако той успее да избяга…
— Ще избяга — отсече Картър. — След четири дни. Освен ако не го спрем. И тогава вече ще унищожи цивилизацията… всичко, което хората са съградили още от зараждането на Египет.
Всички около масата със закуската се смразиха.
Ние с Картър бяхме обсъдили, разбира се, насаме, крайния срок. След четири дни. И Хор, и Изида бяха разговаряли с нас за него. Но тогава го възприехме не като нещо, което е повече от сигурно, а като ужасна възможност. Сега брат ми говореше така, сякаш е сигурен. Взрях се в лицето му и разбрах, че през нощта е видял нещо — вероятно видение, по-страшно и от моето. Върху лицето му беше изписано: „Не тук. Ще ти кажа по-късно.“
Баст беше впила нокти в масата със закуската. Явно бе посветена в тайната, каквато и да беше тя.
В другия край на масата Феликс започна да брои на пръсти.
— Защо четири дни? Какво толкова има на… хм, двайсет и първи март?
— Пролетно равноденствие — обясни Баст. — Време точно като за силни магии. Тогава часовете на деня и на нощта са в пълно равновесие, което означава, че то лесно може да бъде нарушено в полза на Хаоса или на Маат. Най-подходящо е да събудим Ра точно тогава. Всъщност това е единственият ни шанс — можем да го направим само на този ден, иначе трябва да чакаме още половин година есенното равноденствие. А не можем да си го позволим.
— Понеже за съжаление равноденствието е и най-доброто време Апоп да избяга от тъмницата си и да нахлуе в света на хората — добави Еймъс. — Можете да бъдете сигурни, че той има помагачи, които и в този момент работят за него. Според източниците ни сред боговете Апоп ще успее, затова първо трябва да вдигнем от сън Ра.
Бях го чувала и преди, но сега, докато го обсъждахме открито, направо пред учениците с техния смазан вид, то ми се стори още по-страшно и истинско.
Прокашлях се.
— Точно така… след като се измъкне от затвора, Апоп ще се опита да унищожи Маат, реда във всемира. Ще погълне Слънцето, ще потопи Земята във вечен мрак и изобщо ще ни разкаже играта.
— Точно заради това имаме нужда от Ра — добави Еймъс — този път се постара гласът му да е спокоен и да вдъхва на учениците увереност. Излъчваше такова самообладание, че дори аз се почувствах не толкова ужасена. Запитах се дали е някаква магия, или просто Еймъс обяснява по-добре от мен какво представлява Армагедон. — Ра е най-заклетият враг на Апоп — продължи той. — Ра е повелител на Реда, Апоп — на Хаоса. Откакто свят светува, тези две сили са в нестихваща битка и се опитват да се унищожат взаимно. Ако Апоп се завърне, трябва да се постараем Ра да е на наша страна, за да му се противопостави. Тогава вече ще имаме шанс.
— Шанс — повтори Уолт. — Стига да открием Ра и да го вдигнем от сън и Домът на живота да не ни унищожи пръв.
Еймъс кимна.
— Но ако успеем да събудим Ра, това ще бъде подвиг, какъвто никой магьосник досега не е извършвал. Тогава вече Главният лектор Дежарден ще се позамисли. Той иначе не е глупак, но ми се струва, че сега не си дава ясна сметка за нещата. Все пак осъзнава колко е опасно Апоп да се въздигне. Трябва да го убедим, че сме от един лагер и Апоп може да бъде победен само със средствата на боговете. Предпочитам да направя това, отколкото да се бия с него.
Лично на мен ми идеше да фрасна Дежарден по лицето и да му подпаля брадата, но Еймъс май беше прав.
Клио — клетата тя — беше позеленяла като жаба. Беше дошла чак от Бразилия, за да тръгне по пътя на Тот, бога на познанието, и вече я бяхме нарочили за бъдеща библиотекарка. Но когато опасностите си бяха съвсем истински, а не просто страници от книги… хм, тя бързо се стъписваше — направо й призляваше. Надявах се все пак, ако се наложи, да успее да стигне до края на терасата.