Хуфу почука по стъклото. Въпреки черните дрехи той трудно се сливаше със здрача — златистата му козина привличаше окото, да не говорим пък за пъстрите му като дъга, нос и задник.
— Хрр! — изсумтя той.
Понеже беше песоглавец, това можеше да означава всичко: от „Вижте колко много ядене има долу“ до „Стъклото е мръсно“ или „Ей, онези там вършат дивотии със столове.“
— Хуфу е прав — преведе Сейди. — Трудно ще се промъкнем през сватбарите. Дали да не се престорим, че сме от служителите на музея…
— Да бе, да — прекъснах я аз. — „Извинете. Но покрай вас ще минат четири хлапета, понесли тритонна статуя. Само ще се извисят и ще изхвърчат през купола. Нали нямате нищо против?“
Сейди извъртя очи. Извади вълшебната си пръчка — извито като дъга парче слонова кост с изсечени по него чудовища, и я насочи към долния край на купола. Блесна златен йероглиф, при което с щракване се отвори и последният катинар.
— Щом няма да излезем оттук, защо изобщо го отварям? — попита тя. — Защо не се изнесем откъдето ще влезем — през страничния прозорец?
— Казах ти вече. Статуята е огромна. Няма да мине през страничния прозорец. Пък и капаните…
— Тогава да опитаме отново утре вечер? — предложи сестра ми.
Аз поклатих глава.
— Утре ще приберат в сандъци цялата експозиция — започва пътуваща изложба.
Сейди вдигна вежди както само тя си знаеше — по много дразнещ начин.
— Ако ни бяха предупредили по-отрано, че се налага да откраднем статуята…
— Стига вече.
Виждах накъде се насочва разговорът и едва ли щеше да ни помогне, ако двамата цяла нощ се карахме на покрива. Тя, разбира се, беше права. Не я бях предупредил навреме. Но какво пък… източниците ми не бяха от най-надеждните. Седмици наред молих за помощ и накрая какво получих? Единствен моят приятел с глава на сокол, бог Хор, ми каза насън: „А, да, между другото, реликвата, която искаше да получиш. И която може би е ключът за спасението на света… От трийсет години си стои мирно и кротко по-нататък по улицата, в Бруклинския музей, но утре потегля за Европа, затова не е зле да побързате! Разполагате с пет дни, през които да се досетите как да я използвате. Не го ли направите, всички сме обречени. Успех!“
Можех да му се разкрещя, че не ми е казал по-рано, но вече беше все едно. Боговете разговарят само когато са готови, пък и нямат точна представа за времето на обикновените простосмъртни. Знаех го, защото преди няколко месеца Хор се беше промъкнал в съзнанието ми. И досега не мога да се отърва от някои негови противообществени навици, например от време на време ми се приисква неудържимо да тръгна на лов за малки космати гризачи или да тласкам хората към сигурна смърт.
— Дай да се придържаме към плана — предложи Сейди. — Ще влезем през страничния прозорец, ще намерим статуята и ще минем с нея през балната зала. Ще измислим какво да правим със сватбарите, щом стигнем при тях. Може да отклоним по някакъв начин вниманието им.
Свъсих се.
— Ще отклоним вниманието им?
— Притесняваш се излишно, Картър — отвърна тя. — Всичко ще мине като по вода. Освен ако не ти е хрумнало друго.
Лоша работа — не ми беше хрумнало нищо.
Мислите си, че с магия е по-лесно. Всъщност обикновено е по-сложно. Винаги има милион причини някоя магия да не действа при определени обстоятелства. Или да има друга магия, която я разваля — например магиите, с които беше защитен музеят.
Не знаехме със сигурност кой ги е направил. Не беше изключено някой от уредниците да е магьосник под прикритие, което си беше доста разпространено. Собственият ни баща използваше докторската си степен по египтология, за да получава достъп до реликви. Освен това в Бруклинския музей се пазеше най-голямата сбирка с посветени на магията египетски свитъци в света. Точно заради това чичо Еймъс беше решил щабквартирата му да бъде в Бруклин. Много магьосници имаха основания да бдят над съкровищата на музея и да залагат около тях капани.
При всички положения, на вратите и прозорците бяха направени доста гадни магии. Не можехме да отворим магически портал към експозицията, не можехме да използваме и shabti — вълшебните глинени статуетки, които ни помагат в библиотеката на чичо Еймъс, — за да ги пратим да ни донесат нужната реликва.