Хуфу се оригна и изтика встрани празната чиния. Оголи зъби със следи от „Джел-О“ по тях, сякаш казваше: „Е, готово! Закуската, беше вкусна!“
— Ще си приготвя багажа — съобщи Картър. — След един час можем да тръгваме.
— Не! — казах.
Не съм много сигурна кой се изненада повече, аз или брат ми.
— Как така „не“? — попита Картър.
— Днес имам рожден ден — съобщих и вероятно заприличах на седемгодишно хлапе, но точно в онзи момент ми беше все едно.
Учениците се учудиха. Някои ме поздравиха. Хуфу ми поднесе подарък — празната кутия от „Джел-О“. Феликс запя с половин уста „Честит рожден ден“, но никой не се присъедини и той също се отказа.
— Баст каза, че приятелят й ще пристигне чак утре — продължих аз. — Еймъс спомена, че на Дежарден ще му трябва известно време, докато подготви нападение. Пък и от цяла вечност смятам да отскоча до Лондон. Мисля, че имам време за един почивен ден преди края на света.
Другите се бяха вторачили в мен. Себично ли постъпвах? Е, да. Безотговорно? Може би. Защо тогава продължавах толкова вироглаво да държа на своето?
Сигурно ще се стъписате, но не обичам да имам чувството, че някой ме командва. Картър определяше какво ще правим, а ето че, както обикновено, не ми беше казал всичко. Явно вече се беше посъветвал с Еймъс и Баст и бе съставил плана на играта. Тримата бяха решили кое е най-добро, без да си дават труда да ме питат. Единствена Баст бе с мен през цялото време, а ето че сега ме изоставяше, за да се впусне в опасно начинание. А аз щях да бъда принудена да стоя тук, да карам рождения си ден с брат си и после да издирвам поредния вълшебен свитък, който можеше да ме подпали, че и по-лошо.
А, без тия! Няма да стане. Щом така и така щях да умра, можех да го направя и на другата сутрин.
Върху лицето на Картър се четеше не само гняв, но и неверие. Пред учениците обикновено се стараехме да се държим като възпитани хора. А ето че сега злепоставях брат си. Той все роптаеше, че хуквам презглава да върша разни неща, без изобщо да се замислям. Снощи се беше подразнил, че съм грабнала свитъка, подозирах и че дълбоко в себе си обвинява мен, задето всичко се е объркало — и Джаз е пострадала. В това безспорно откриваше поредното доказателство за безразсъдния ми нрав.
Бях повече от готова за битка, в която ще ме нокаутират, но се намеси Еймъс.
— Опасно е да ходиш в Лондон, Сейди. — Той вдигна ръка още преди да съм възразила. — Въпреки това, ако трябва да… — Еймъс си пое дълбоко въздух, сякаш не харесваше онова, което се канеше да каже. — Поне ми обещай да внимаваш. Съмнявам се Влад Меншиков да е готов да се опълчи толкова бързо срещу нас. Би трябвало всичко да е наред, стига да не правиш магии и да не привличаш вниманието.
— Еймъс! — започна да негодува Картър.
Той го прекъсна със строг поглед.
— Докато Сейди я няма, можем да започнем с осъществяването на плана. И вие двамата ще тръгнете утре сутринта. Аз ще те замествам с преподаването и ще бдя за защитата на Бруклинската къща.
Виждах от очите му, че не иска да заминавам. Беше неразумно, опасно и прибързано — с други думи, съвсем в мой стил. Но виждах и че ми съчувства за безизходицата, в която съм се озовала. Спомних си колко гъвкав е изглеждал, след като миналата Коледа Сет се засели в тялото му. Когато замина да се лекува в Първи ном, знаех, че се чувства виновен, задето ни оставя сами. Въпреки това постъпи правилно — така запази разсъдъка си. От всички хора Еймъс вероятно знаеше най-добре какво е да изпитваш потребност да се махнеш. Чувствах, че ще се пръсна, ако остана тук, без дори да съм имала време да си поема дъх.
Пък и бях по-спокойна при мисълта, че Еймъс ще пази в наше отсъствие Бруклинската къща. Камък ми падна от сърцето и че за известно време няма да преподавам. Да ви призная, съм ужасна учителка. Просто не ме свърта на едно място.
/_О, я млъквай, Картър. Не се е очаквало да си съгласен с мен._/
— Благодаря, Еймъс — успях да изрека.
Той стана от стола — ясен знак, че срещата е приключила.
— Мисля, че е достатъчно за една сутрин — каза. — Най-важното за всички вас е да продължите обучението и да не изпадате в отчаяние. Имаме нужда да сте в отлична форма, за да защитим Бруклинската къща. Непременно ще надделеем. С боговете на наша страна Маат ще победи Хаоса, както винаги досега.