Учениците явно още бяха притеснени, но също се изправиха и започнаха да раздигат чиниите. Картър ме изгледа още веднъж ядосано, после влезе вътре.
Негова си работа. Нямах намерение да се чувствам гузна. Нямаше да допусна да съсипят рождения ми ден. Въпреки това, когато погледнах надолу към студения чай и недоядения кроасан с шоколад, изпитах ужасното чувство, че може и никога вече да не седна на тази маса.
След един час бях готова за Лондон.
Избрах от арсенала си нов жезъл и го сложих заедно с другите вещи в Дуат. Оставих вълшебния свитък на Булуинкъл при Картър, който дори не ми говореше, след това отидох в лечебницата да проверя как е Джаз и я заварих все още в кома. Омагьосаната кърпа върху челото й държеше хладно. Около леглото се носеха лечебни йероглифи, но Джаз още беше съвсем немощна. Без обичайната си усмивка сякаш беше друг човек.
Седнах до нея и я хванах за ръката. Беше ми тежко, сякаш сърцето ми бе затиснато с топка за боулинг. Джаз беше изложила на опасност живота си, за да ни предпази. Само след няколко седмици обучение се беше хвърлила срещу цяла гмеж bau. Точно както я бяхме научили, беше взела от енергията на своята покровителка, богинята Сехмет, и усилието за малко да я унищожи.
Какво бях жертвала аз напоследък? Бях вдигнала скандал само защото можех да пропусна тържеството по случай рождения ми ден.
— Ужасно съжалявам, Джаз. — Знаех, че не ме чува, но гласът ми трепереше. — Просто… ще полудея, ако не се махна оттук. Вече веднъж ни се наложи да го спасяваме този тъп свят, а сега трябва да го правя отново…
Представих си какво би казала Джаз, със сигурност нещо, което да ме поуспокои: ти, Сейди, нямаш вина. Заслужаваш няколко часа.
От това ми стана още по-зле. Не биваше да допускам Джаз да се излага на опасност. Преди шест години мама беше загинала, защото бе станала проводник на прекалено много магии. Беше изгоряла, докато е затваряла вратата в тъмницата на Апоп. Знаех го, а допуснах Джаз, която имаше много по-малък опит, да рискува живота си, за да спаси нашия.
Както казах… съм ужасна учителка.
Накрая вече не издържах. Стиснах ръката на Джаз, казах й да се оправя бързо и си тръгнах от лечебницата. Качих се на покрива, където държахме реликвата за отваряне на портали — каменен сфинкс от развалините на Хелиопол.
Изтръпнах, когато видях в другия край Картър — хранеше грифона с цяла камара печени пуйки. От снощи беше вдигнал за чудовището доста приличен обор, затова реших, че то явно ще остане при нас. Поне щеше да разгонва гълъбите по покрива.
Почти се надявах Картър да не ми обърне внимание. Не ми беше до още разправии. Но щом ме видя, той се свъси, избърса полепналата по ръцете му мазнина от пуйките и дойде при мен.
Стегнах се, явно щеше да ми дръпне едно конско.
Вместо това той промърмори:
— Пази се. Взел съм ти подарък за рождения ден, но ще изчакам, докато… се върнеш.
Не добави думата „жива“, но ми се стори, че съм я доловила в гласа му.
— Виж какво, Картър…
— Върви де — подкани брат ми. — Няма да си помогнем, ако пак се скараме.
Не знаех дали да се чувствам виновна, или да се разсърдя, но Картър май беше прав. Нямахме особено хубави спомени от рождените си дни. Сред най-ранните бе как на шестия си рожден ден се скарах с брат си и от вълшебната енергия, която бяхме отприщили, тортата ми взе, че се пръсна. Ако отчетем това, вероятно бе за предпочитане просто да се обърна и да тръгна. Но сърце не ми даваше.
— Извинявай — изпелтечих. — Знам, обвиняваш ме, задето снощи съм взела свитъка и Джаз е пострадала, но имам чувството, че ще се разпадна…
— Не само ти — увери ме Картър.
На гърлото ми заседна буца. Бях се притеснила ужасно, че Картър ми е сърдит, и не бях обърнала внимание на гласа му. От него личеше, че е страшно разстроен.
— Какво има? — попитах го. — Какво се е случило?
Той избърза в панталона мазните си ръце.
— Вчера в музея… един от духовете… един от духовете разговаря с мен.
И Картър ми разказа за странната среща с пламтящия bau, как времето сякаш е започнало да отминава по-бавно и bau го е предупредил, че ще се провалим.
— Каза… — Гласът му заглъхна. — Каза, че Зия спяла в Мястото с червените пясъци, където и да се намира то. Каза още, че тя щяла да умре, ако не съм се откажел от търсенето на свитъците и не съм отидел да я спася.
— А духът спомена ли, Картър, името на Зия? — попитах предпазливо.