„Показвам ти мястото така, че да разбереш — отвърна Хор. — Ако беше тук като човек, щеше да изгориш и да станеш на пепел. Ако беше видял това място такова, каквото всъщност е, ограничените ти сетива на обикновен простосмъртен щяха да се разтопят.“
— Страхотно — промърморих. — Обичам, когато сетивата ми се топят.
Лодката заора в брега и няколко живи скарабея се размърдаха. Целият бряг сякаш се загъна и се загърчи.
„Навремето всички тези скарабеи са били живи — продължи Хор, — били са символ на прераждането, през което Ра е преминавал всеки ден и е удържал врага. Сега са останали съвсем малко. Змията малко по малко ги поглъща и си пробива път.“
— Я чакай — спрях го аз. — Нима искаш да кажеш, че…
Брегът пред мен се надигна: отдолу се мъчеше да се покаже нещо огромно, което след малко щеше да излезе на повърхността.
Стиснах меча и копието, но дори с цялата сила и смелост на Хор усетих, че треперя. Изпод кухите обвивки от скарабеи засия червена светлина. Те запукаха и замърдаха, а нещото изникна на повърхността. Изпод все по-тънкия пласт мъртви бръмбари в мен се втренчи триметров червен кръг — змийско око, пълно с омраза и ненаситност. Дори във вида си на бог усетих как мощта на Хаоса ме плисва като смъртоносна радиация и направо ме опържва, за да изяде душата ми… и повярвах на думите на Хор. Ако бях тук в плът, щях да съм изгорял и да съм станал на пепел.
— Отскубва се на свобода. — На гърлото ми заседна буца — бях изпаднал в паника. — Излиза, Хор…
„Да — потвърди той. — Още малко.“
Насочи ръката ми. Вдигнах копието и го забих в окото на Змея Апоп. Той ревна гневно. Брегът на реката потрепери. Сетне Апоп потъна под черупките на мъртвите скарабеи и червеното сияние помръкна.
„Но не днес — продължи Хор. — По време на равноденствието веригите ще изтънеят и Змеят най-после ще се отскубне на свобода. Стани отново мой аватар, Картър. Помогни ми да поведа боговете в битка. Заедно може би ще успеем да спрем възхода на Апоп. Но ако вдигнеш от сън Ра и той отново се качи на престола, дали ще има сили да управлява? Дали тази лодка е в състояние да плава отново из Дуат?“
— Защо тогава ми помогна да намеря свитъка? — попитах. — Щом не искаш Ра да се буди…
„Трябва ти да избереш — отвърна Хор. — Вярвам в теб, Картър Кейн. Каквото и да решиш, ще те подкрепя. Но много от другите богове не са на същото мнение. Смятат, че имаме по-голям шанс, ако аз бъда техен цар и военачалник и ги поведа в битка срещу Змея. Според тях планът ти да събудиш Ра е неразумен и опасен. Това е всичко, което мога да направя, за да предотвратя открит бунт. Може и да не успея да ги спра и те да те нападнат и да се опитат да ти попречат.“
— Точно каквото ни трябваше — подметнах аз. — Още врагове.
„Не е задължително да става така — възрази Хор. — Вече видя врага. Кой според теб има по-голям шанс да се опълчи срещу Повелителя на Хаоса, Ра или Хор?“
Лодката се оттласна от тъмния бряг. Хор пусна моята ba и съзнанието ми полетя като напълнен с хелий балон, за да се върне в света на простосмъртните. До сутринта сънувах местност, покрита от край до край с мъртви скарабеи, и червено око, което се беше вторачило в мен от дълбините на ослабения си затвор.
Сега вече знаете защо на другата сутрин се държах така, сякаш не съм съвсем на себе си.
Дълго умувах защо Хор ми е показал онова видение. Очевидният отговор: сега той беше цар на боговете. Не искаше Ра да се завръща и да оспорва властта му. Боговете са склонни да бъдат себични. И дори когато ти помагат, гонят своите цели. Затова човек трябва да си отваря очите на четири, когато им се доверява.
От друга страна, Хор беше прав. Ра беше стар, на пет хиляди години. Никой не знаеше в какво състояние е. И да успеехме да го вдигнем от сън, не беше сигурно, че ще ни помогне. Ако изглеждаше зле като лодката, не виждах как ще допринесе за разгрома на Апоп.
Хор ме беше попитал кой има по-голям шанс срещу Повелителя на Хаоса. Страшната истина: след като се взрях в сърцето си, се убедих в отговора — никой от нас. Нито боговете. Нито магьосниците. Нямахме по-голям шанс, дори и да се обединяхме. Хор искаше да бъде цар и да поведе боговете в битка, врагът му обаче беше по-могъщ от всичко, пред което се беше изправял. Апоп беше стар като самия свят и се страхуваше от един противник: Ра.
Може би нямаше да върнем Ра, но шестото чувство ми подсказваше, че нямаме друг избор. И да ви призная, от това, че всички: Баст, Хор и дори Сейди — ми повтаряха как не било хубаво да го правим, аз се убеждавах все повече, че трябва да го направим. В този смисъл съм си доста вироглав.