„Правилният избор невинаги е най-лесният избор“, често ми беше казвал татко.
Той се беше изправил срещу целия Дом на живота. Беше жертвал живота си, за да пусне на свобода боговете, защото беше сигурен, че няма друг начин да спаси света. Сега беше време и аз да направя трудния избор.
Подминаваме закуската и разправията ми със Сейди. След като тя скочи през портала, аз останах на покрива сам-самичък, ако не броим компанията на новия ми приятел — грифона психар.
Той изписка: ПЪЗЗЗЗ и аз реших оттук нататък да го наричам така — Пъзльо, пък и му отиваше. Бях очаквал през нощта да се вдигне и да се изнесе — да отлети или да се върне в Дуат, — той обаче явно беше щастлив в новия си пилчарник. Бях му постлал нещо като килимче от сутрешни вестници, всички със заглавия на първата страница за странния взрив на канализационен газ, засегнал предната вечер цял Бруклин. Според репортерите заради газа в целия квартал били избухнали призрачни пожари, в музея били нанесени сериозни щети, а някои хора били получили гадене, световъртеж и дори халюцинации за колибри с размерите на носорог. Какъв противен канализационен газ!
Тъкмо мятах на Пъзльо още печени пуйки (леле, голям гладник се оказа), когато до мен се появи Баст.
— Като цяло обичам птиците — заяви тя. — Но това нещо тук ме хвърля в смут.
— ПЪЗЗЗЗ! — каза Пъзльо.
Двамата с Баст се загледаха така, сякаш се чудеха какъв ли е на вкус другият и става ли за обяд.
Баст изсумтя:
— Нали няма да го оставиш тук?
— Е, той не е завързан — отвърнах. — Ако искаше, досега да си е тръгнал.
— Страхотно — промърмори Баст. — Още едно нещо, което може да те убие, докато ме няма.
Лично аз бях на мнение, че двамата с Пъзльо се разбираме доста добре, но не се сетих как да успокоя Баст.
Тя беше облечена като за път. Над обичайното трико с леопардов десен носеше дълго черно палто с избродирани по него защитни йероглифи. Докато се движеше, платът трептеше и Баст ту се появяваше, ту изчезваше отново.
— Внимавай — казах й аз.
Тя се усмихна.
— Аз, Картър, съм котка. Мога да се грижа за себе си. Повече се безпокоя какво ще стане с теб и Сейди, докато ме няма. Ами ако видението ти се окаже вярно и Апоп е на път да се отскубне от затвора?… Е, ще се върна при първа възможност.
Нямах какво да й отговоря. Ако видението ми се окажеше вярно, всички щяхме да загазим не на шега.
— Два-три дни сигурно ще бъда извън обсег — продължи Баст. — Приятелят ми би трябвало да пристигне, преди вие със Сейди да поемете утре на път, за да търсите свитъците. Той ще се постарае да останете живи.
— Не можеш ли да ми кажеш поне името му?
Баст ме погледна така, сякаш беше развеселена или може би притеснена — вероятно и двете.
— Малко е трудно да ти обясня за него. Нека по-добре се представи сам. — При тези думи тя ме целуна по челото. — Пази се, котенцето ми.
Бях стъписан и не успях да отговоря. Възприемах Баст като закрилница на Сейди. А аз бях нещо като притурка към сестра си. Но в гласа й се долавяше такава обич, че сигурно съм се изчервил. Баст изтича при ръба на покрива и скочи.
Аз обаче не се притесних за нея. Бях почти сигурен, че ще се приземи на крака.
Исках всичко да изглежда пред учениците възможно най-нормално, затова проведох обичайния сутрешен час. Наричах го „Час по 101 начина за решаване на магически задачи“. А учениците — „Както се получи“.
Дадох им задача. Можеха да я решат както искат. Щом успееха, бяха свободни.
Предполагам, че не е точно като в истинско училище, където трябва да стоиш до края на часовете, дори и да си научил всичко, аз обаче не съм ходил на истинско училище. През всички години, когато татко ми беше преподавал вкъщи, бях учил по свой си ритъм. Щом си подготвех уроците така, че татко да е доволен, часовете приключваха. Тази система работеше при мен и учениците явно също я харесваха.
Мислех си, че ще я одобри и Зия Рашид. Първия път, когато със Сейди бяхме учили при нея, тя ни обясни, че магията не може да се усвои в часове и от учебници. Човек я учи, докато я прави. Ето защо за часа по 101 начина за решаване на магически задачи се насочихме към класната стая и оплескахме всичко.