Опитах нещо ново: прокарах длан над купичката и си представих Мястото с червените пясъци. Не се случи нищо. Никога не бях ходил там и нямах представа как изглежда местността, знаех само, че вероятно е червена, с пясък. Зехтинът не ми показваше друго освен собственото ми отражение.
И така, не можех и не можех да видя Зия. Затова реших да направя друго. Съсредоточих се и си представих тайната й стая в Първи ном. Бях влизал само веднъж, но помнех всичко до най-малките подробности. Това бе първото място, където почувствах Зия близка. Зехтинът се нагъна отгоре и се превърна в магически видеоекран.
В стаята не се беше променило нищо. Върху масичката пак горяха вълшебни свещи. Стените бяха покрити с фотографии на Зия: снимки на родното й село на Нил, на майка й и баща й, на самата Зия като малка.
Тя ми беше разказала как баща й е намерил случайно в земята древноегипетска реликва и без да иска, е пуснал на свобода чудовище, което се е нахвърлило върху селото. Дошли магьосници, които разгромили чудовището, но то първо разрушило цялото селище. Спасила се само Зия — родителите й я скрили. Предишният Главен лектор Искандар я прибрал в Първи ном и я обучил. Бил й като баща.
После миналата Коледа боговете и богините излязоха на свобода в Британския музей. Една от богините — Нефтида, избра да се засели в Зия. В Първи ном наказваха със смърт, ако в теб се засели бог — независимо дали си приютил само духа му, затова Искандар скри Зия. Вероятно е смятал да я върне, след като оправи нещата, но още преди да е успял, почина.
Ето защо Зия, която познавах, беше само копие, но бях повече от убеден, че shabti и истинската Зия имат еднакви мисли. Където и да беше, Зия щеше да си спомни кой съм, след като се събуди. Щеше да знае, че нещо ни свързва — и че това може би е началото на страхотни отношения. Не можех да се примиря, че съм си влюбил в кукла от глина. И още повече, че нямам сили да спася Зия.
Съсредоточих се върху изображението на повърхността на зехтина. Пренесох се светкавично при снимката, на която Зия се е качила върху раменете на баща си. На фотографията беше мъничка, но пак си личеше, че ще стане красавица, щом порасне. Лъскавата й черна коса беше подстригана на черта, както когато познавах Зия. Очите й пламтяха като кехлибар. Фотографът я беше уловил как се смее и се опитва да закрие с длани очите на баща си. Усмивката й излъчваше закачлива игривост.
„Ще унищожа момичето, което издирваш, както унищожих неговото село“, се беше заканила триглавата змия.
Със сигурност говореше за селото на Зия. Но какво общо имаше това нападение отпреди шест години с възхода на Апоп сега? Ако това не бе просто съвпадение — ако Апоп наистина се беше заканил да унищожи дома на Зия, — защо го беше направил?
Трябваше на всяка цена да намеря момичето. Вече не ставаше дума само за лични чувства. Зия беше свързана някак с предстоящата битка с Апоп. Ами ако заканата на змията не беше празни приказки, ами ако трябваше да избирам дали да намеря Книгата на Ра, или да спася Зия? Е, вече бях изгубил мама, татко и стария си живот, само и само да спра Апоп. Нямах намерение да губя и Зия.
Тъкмо си мислех колко ли силно ще ме изрита Сейди, ако ме чуе да говоря така, когато някой почука по стъклената врата на балкона.
— Здрасти — каза Уолт, който стоеше на прага и държеше за ръка Хуфу. — Хм, дано не възразяваш. Хуфу ме пусна в стаята.
— Хрр — потвърди песоглавецът.
Изведе Уолт навън, после скочи върху перилата — нехаеше, че до реката долу има цели трийсет метра.
— Няма проблем — отвърнах.
Не че имах избор. Хуфу обичаше Уолт вероятно защото той играеше баскетбол по-добре от мен.
Момчето кимна към купичката.
— Върши ли работа?
Отгоре още се виждаше нагънатото изображение — стаята на Зия. Махнах с длан над купичката и се появи друго. Понеже си мислех за Сейди, избрах всекидневната на баба и дядо.
— Върши, и още как. — Извърнах се отново към Уолт. — Как се чувстваш?
Кой знае защо, той застана нащрек. Погледна ме така, сякаш се опитвах да го притисна в ъгъла.
— В смисъл?
— След произшествието в класната стая. И триглавата змия. А ти за какво си помисли, че те питам?
Сухожилията по врата му се отпуснаха.
— А, да… извинявай, странна сутрин. Еймъс обясни ли нещо?
Запитах се какво ли съм казал, че той се е разстроил толкова, но реших да не обръщам внимание. Разказах му за разговора с Еймъс. Обикновено Уолт беше доста спокоен. Умееше да изслушва. Но пак ми се стори напрегнат и притеснен.