— Чао — рекох й и се втурнах презглава към вратата.
Нехбет не се опита да ме спре. Изписка след мен:
— Гоненица! Страхотно.
Тъкмо прекосих улицата, когато входната ни врата се пръсна. Погледнах назад и видях, че от развалините и прахоляка се показва нещо: тъмен космат силует, прекалено голям, че да е на дядо.
Не изчаках да го разгледам по-добре.
Завих на бегом по „Саут Колонейд“ и се блъснах право в Лиз и Ема.
— Сейди! — викна Лиз и изпусна подаръка за рождения ми ден. — Какво се е случило?
— Няма време — отвърнах аз. — Идвайте.
— И аз се радвам да те видя — промърмори Ема. — Къде си се юрнала…
Тварта отзад ревна, вече беше доста близо.
— Ще ви обясня по-късно — обещах. — Ако не искате някакъв на име Баби да ви разкъса на парчета, идвайте с мен!
Сега, като се връщам назад, си давам сметка какъв ужасен рожден ден съм имала, тогава обаче бях изпаднала в такава паника, че не ми беше до самосъжаление.
Хукнахме по „Саут Колонейд“, а ревът отзад бе почти заглушен от недоволството на Лиз и Ема.
— Сейди! — подхвана Ема. — Пак ли някаква шега?
Беше пораснала малко на височина, но иначе си беше, горе-долу, същата — с огромните лъскави очила и коса, щръкнала във всички посоки. Беше облечена в черна кожена къса пола, в космато розово сако и смешни обувки на платформи, с които едвам ходеше, камо ли да тича. Как се казваше онази ексцентрична звезда на рокендрола от седемдесетте години, Елтън Джон ли? Ако той има дъщеря индийка, нищо чудно това да е Ема.
— Не е шега — уверих я аз. — И за Бога, махай ги тия обувки.
Ема се възмути.
— Знаеш ли колко струват?
— Наистина, Сейди — включи се и Лиз. — Къде ни влачиш?
Тя беше облечена по-разумно, в дънки, маратонки, бяла тениска и дънково яке, но изглеждаше точно толкова запъхтяна, както и Ема. Пъхнат под мишницата й, подаръкът ми ставаше леко намачкан. Лиз беше червенокоса, с много лунички и ако се притеснеше или умореше, бледото й лице почервеняваше толкова, че луничките изчезваха. При обичайни обстоятелства ние с Ема щяхме да се заяждаме с нея, днес обаче не ни беше до това.
Съществото отзад ревна отново. Погледнах го — и сгреших. Спрях, а съученичките ми се блъснаха в мен.
За миг си помислих: „Мили Боже, Хуфу!“.
Но Хуфу не беше с размерите на мечка гризли. Нямаше проблясваща сребриста козина, зъби като ятагани и кръвожаден вид в очите. Песоглавецът, който върлуваше по „Канари Уорф“, изглеждаше така, сякаш беше готов да изяде не само храните с „о“ накрая, а всичко наред, и явно нямаше да се затрудни да ме разкъса на парчета.
Единствената добра новина: улицата беше оживена и това веднага отклони вниманието му. Автомобилите правеха резки завои, за да не блъснат звяра. Минувачите пищяха и се разбягваха кой накъдето види. Песоглавецът започна да преобръща таксита, да чупи витрини и изобщо да сее смут. Когато се приближи, видях, че от лявата му ръка виси парче червен плат — остатъци от любимата жилетка на дядо. Върху челото на песоглавеца се мъдреха очилата му.
Чак тогава осъзнах грозната истина. Това страшилище тук беше моят дядо, който никога не беше правил магии и не бе дразнил по никакъв начин египетските богове.
Понякога не харесвах баба и дядо, особено когато злословеха срещу татко или не обръщаха внимание на Картър, или пък, както миналата Коледа, разрешиха на Еймъс да ме отведе, без да кажат и дума. Въпреки това ме бяха гледали цели шест години. Когато бях малка, дядо ме беше слагал на коленете си и ми беше чел прашни стари разкази от Инид Блайтън5. Разхождаше ме в парка и ме е водил безброй пъти на зоологическа градина. Купуваше ми бонбони, колкото и да мърмореше баба. Беше си избухлив, но като цяло беше разумно безобиден стар пенсионер. Със сигурност не заслужаваше в него да се всели такава грозотия.
Песоглавецът отвори рязко вратата на една кръчма и подуши вътре. От прозореца изскочиха изпаднали в ужас посетители, които хукнаха по улицата, както държаха халбите бира. Един полицай се завтече да провери каква е работата, видя песоглавеца, след което се обърна и побягна в другата посока, крещейки по радиостанцията да му пратят подкрепления.
Изправени пред магически събития, очите на обикновените простосмъртни сякаш даваха на късо и пращаха на мозъка само образи, които той ще разбере. Нямах представа какво тези хора си мислят, че виждат, може би избягал от зоологическата градина звяр или развилнял се стрелец, — но бяха достатъчно благоразумни, за да се разбягат. Какво ли щяха да запишат охранителните камери в Лондон?