Взрях се в него. Понякога се държеше точно като тийнейджър и ми беше трудно да повярвам, че е на няколко хилядолетия. Сигурно младееше, защото живееше защитен от външния свят в Земята на мъртвите, където беше неподвластен на времето. Това момче наистина имаше нужда да излиза по-често.
— Притесняваш се да не си изпатиш ли? — попитах аз. — Не че не съм ти признателна, Анубис, но точно сега имам по-големи неприятности. Два бога са обсебили баба и дядо. Ако решиш да ми помогнеш…
— Не мога да се намесвам, Сейди — отчаян вдигна той длани. — Обясних ти още първия път, когато се запознахме, това всъщност не е истинско физическо тяло.
— Жалко — промърморих.
— Моля?
— А, нищо. Продължавай.
— Мога да се явявам в свързани със смъртта места, например в това църковно гробище, но извън моята територия не мога да направя почти нищо. Ако вече беше мъртва и искаше хубаво погребение…
— О, благодаря!
Богът песоглавец пак ревна някъде наблизо. Счупи се стъкло, западаха тухли. Приятелките ми ме повикаха, но звуците бяха изкривени и приглушени, сякаш ги чувах под вода.
— Ако продължа без приятелките си, боговете ще ги оставят ли на мира? — попитах аз Анубис.
Той поклати глава.
— Нехбет се нахвърля върху слабите. Знае, че ако нарани приятелките ти, ще те направи по-слаба. Затова се е нацелила в баба ти и дядо ти. Единственият начин да я спреш, е като се опълчиш срещу нея. Колкото до Баби, той олицетворява най-отблъскващите качества на вас, приматите: убийствен гняв, необуздана сила…
— Ние, приматите ли? — възкликнах. — Извинявай, но песоглавка ли ме нарече току-що?
Анубис се взря в мен някак объркано и стъписано.
— Бях забравил колко си дразнеща. Исках да ти кажа, че ще те убие просто заради самото убийство.
— И ти не можеш да ми помогнеш.
Той ме погледна тъжно с невероятните си кафяви очи.
— Казах ти за Санкт Петербург.
Господи, колко красив и дразнещ беше.
— Добре тогава, боже на почти нищо полезно — рекох, — нещо друго, преди да отида на сигурна смърт?
Анубис вдигна ръка. В дланта му изникна странен нож. Беше като бръснача на Суийни Тод8: дълъг, извит и опасно остър откъм единия край, изработен от черен метал.
— Вземи го — подкани ме Анубис. — Ще ти влезе в работа.
— Видя ли го колко голям е песоглавецът? Какво се иска от мен, да го обръсна ли?
— Ножът не е, за да се биеш с Баби и Нехбет, скоро ще ти потрябва за нещо по-важно — обясни Анубис. — Острието му се казва netjeri и е изработено от метеоритно желязо. Използва се за обреда, за който навремето ти разказах: отварянето на устата.
— Да, стига да съм жива утре сутринта, със сигурност ще взема острието и ще отворя устата на някого. Много ти благодаря.
Лиз изпищя:
— Сейди!
Видях през мъглата на гробището, че Баби е само на няколко пресечки и върви с клатушкаща се крачка към църквата. Беше ни видял.
— Качи се на метрото — предложи Анубис, след като ме издърпа да стана. — Станцията е преди следващата пресечка. След като слезеш под земята, вече няма да успеят да те открият. Хубаво е да намериш и течаща вода. Съществата от Дуат губят силите си, ако им се наложи да прекосяват река. В случай че се стигне до битка с тях, намери някой мост на Темза. А, да, и казах на твоя шофьор да дойде да те вземе.
— Какъв мой шофьор?
— Ами такъв. Не смяташе да се срещате до утре, но…
Във въздуха просвистя червена пощенска кутия, която се разби в съседната сграда. Приятелките ми креснаха да съм побързала.
— Върви — подкани и Анубис. — Съжалявам, че не мога да направя повече. Но, честит рожден ден, Сейди.
Той се наведе и ме целуна по устата. После се превърна в мъгла и изчезна. Църковното гробище пак си стана като всички други — част от обичайния свят, където нищо не трепти и не се размива.
Би трябвало да съм много сърдита на Анубис. Да ме целува, моля ви се, без разрешение, ама че нахалник! Но продължих да стоя там като препарирана и да гледам невиждащо изронения саркофаг на Биатрис, докато Ема не ми кресна:
8
Бръснар убиец от книгата „Перлената огърлица“ (1846–1847), според някои такъв човек действително е съществувал и е послужил за първообраз на литературния герой. — Б.пр.