Уолт извади от раницата си жезъла. Сейди размаха подпаления свитък, сякаш той се беше залепил за ръката й.
— Махни го това нещо! Нямам никаква вина, ама никаква!
— Um… — Джаз извади вълшебната си пръчка. — Какъв беше този звук?
Сърцето ми се сви.
— Май Сейди току-що намери с какво да отклони вниманието — заявих.
2.
Как опитомихме едно тритонно колибри
Допреди няколко месеца всичко щеше да е различно. Сейди щеше да изрече една-едничка дума, с която да предизвика страхотен взрив. Аз щях да се защитя, като се обгърна с вълшебен боен аватар, и едва ли щеше да има нещо, което да е в състояние да ме срази.
Но това беше възможно само когато се бяхме слели изцяло с боговете: аз с Хор, а сестра ми — с Изида. Отказахме се от тази сила просто защото тя бе твърде опасна. Докато не овладеехме собствените си способности, можехме да полудеем или просто да изгорим само защото в нас са се вселили египетски богове.
Сега не разполагахме с друго освен с ограничените си магически способности. Така по-трудно постигахме някои важни неща — например да се спасим, когато някое чудовище оживее и реши да ни убие.
Грифонът изникна пред нас в цялата си прелест. Беше два пъти по-голям от обикновен лъв, а червеникавозлатистата му козина беше поръсена с прах от варовика, в който бе стоял досега. По опашката му стърчаха пера, които изглеждаха твърди и остри като кинжали. Звярът само я помръдна и направи на сол доскорошния си дом. Разпери настръхнали криле и те запърхаха толкова бързо, че се превърнаха в размазано петно — сякаш стояхме пред най-голямото и най-кръвожадно колибри на света.
Грифонът впери стръвни очи в Сейди. Ръката й и свитъкът още бяха обвити от бели пламъци и той явно го изтълкува като предизвикателство. Чувал съм много писъци на соколи — то оставаше да не съм чувал, нали и аз съм бил един-два пъти сокол, — но когато тази твар тук разтвори човка, от нея се разнесе врясък, от който прозорците се разтресоха, а аз настръхнах.
— Хвърли свитъка, Сейди — просъсках.
— Моля? Лепнал ми се е за ръката — тросна ми се тя. — И горя! Не ти ли споменах?
Сега вече из цялата зала се виждаха огнища на призрачния огън. Свитъкът явно беше отворил всички хранилища на египетска магия в залата и аз бях почти сигурен, че това не е на добре. Уолт и Джаз се стъписаха толкова, че стояха като заковани. Едва ли можех да ги виня. Това им беше първото истинско чудовище.
Грифонът пристъпи към сестра ми.
Стоях рамо до рамо с нея и призовах единствената магия, която още беше по силите ми. Бръкнах в Дуат и извадих сякаш отдън земя меча си — египетския khopesh с извито като кука зловещо острие.
Сейди изглеждаше доста смешно с пламтящия свитък на дланта си — приличаше на прекалено въодушевена Статуя на свободата, но със свободната си ръка успя да призове основното си оръжие за нападение: жезъл с дължина метър и половина, по който бяха изсечени йероглифи.
После попита:
— Знае ли някой как да се сражаваме с грифони?
— Избягвай острите части — предположих аз.
— Страхотно. Благодаря.
— Уолт — извиках. — Провери онези прозорци там. Виж дали можеш да ги отвориш.
— Н-но те са прокълнати…
— Да — потвърдих. — Но ако се опитаме да се измъкнем през балната зала, грифонът ще ни излапа още преди да сме стигнали до нея.
— Ще проверя прозорците.
— Помогни му, Джаз — подканих.
— Знаците по стъклото — промърмори момичето. — В-виждала съм ги и друг път…
— Прави каквото ти казах! — натъртих аз.
Грифонът се спусна напред с криле, които бръмчаха като електрически трион. Сейди метна жезъла и във въздуха той се преобрази на тигър, който се блъсна с извадени нокти в грифона.
Това не направи особено впечатление на чудовището. То метна встрани тигъра, после се втурна с неестествена бързина към него и отвори невъзможно широко клюна си. ЩРАК. Преглътна и се оригна, а от тигъра вече нямаше и следа.
— Това беше любимият ми жезъл! — викна Сейди.