Белите огньове вече бяха доста плътни и аз различавах формите им: нещо средно между псе и човек с издължени ръце и криви крака. Пламтяха като нажежен газ, докато се носеха из балната зала и заобикаляха колоните около дансинга. Един мина право през някаква жена — шаферка. Очите й станаха млечнобели и след като се просна на пода, тя затрепери и се закашля.
Идеше ми и аз да се свия на кълбо. Не знаех заклинания, с които да се изправя срещу тези чудесии, и ако някоя ме докоснеше…
Най-неочаквано грифонът изникна отнякъде като гръм от ясно небе, следван по петите от вълшебното въже на Сейди, което още се мъчеше да го върже. Грифонът лапна една от огнените твари и я глътна наведнъж, сетне продължи да си лети. От ноздрите му на струйки се виеше дим, но иначе белият огън, който Звярът беше погълнал, явно изобщо не го смущаваше.
— Ей! — креснах аз.
Когато осъзнах грешката си, вече беше твърде късно.
Грифонът се извърна към мен и това го забави достатъчно, та вълшебното въже на сестра ми да се омотае около задните му крака.
ТРЯЯЯЯС — блъсна се той в една отрупана с какви ли не ястия маса. Въжето се удължи и се загъна така, че овърза цялото туловище на чудовището, а високоскоростните му криле задялкаха като излязла от строя електрическа пила масата, пода и чиниите.
Сватбарите започнаха да се изнасят от балната зала. Повечето се втурнаха към асансьорите, но десетки бяха припаднали или, забелили очи, се тресяха и гърчеха. Други бяха затрупани под купчини отломъци. Пищяха аларми, а белите огньове — вече само шест на брой — още се вихреха необуздано.
Изтичах при грифона, който се търкаляше и се опитваше безуспешно да прегризе въжето.
— Успокой се — извиках. — Дай да ти помогна, глупчо такъв.
ПЪЗЗЗ! Опашката на звяра изсвистя над мен и за малко да ме обезглави.
Поех си дълбоко въздух. Държах се почти като магьосник воин. Никога не съм бил добър в заклинанията с йероглифи, но въпреки това насочих към чудовището вълшебната пръчка и казах:
— Ha-tep.
Във въздуха, точно на върха на меча, блесна зелен йероглиф, който означаваше „спокойно“.
Грифонът спря да се бори. Бръмченето на крилете му стана по-бавно. В балната зала още цареше бъркотия и се чуваха писъци, но докато се приближавах към чудовището, аз се постарах да не губя самообладание.
— Позна ме, нали? — протегнах ръка и над дланта ми блесна друг символ, който можех винаги да повикам — Окото на Хор:
— Ти си свещеното животно на Хор, нали? И заради това ми се подчиняваш.
Грифонът примига срещу знака на бога. Перата по врата му настръхнаха и той изписка жално, като се гърчеше под въжето, което малко по малко пристягаше туловището му.
— Да, знам — казах. — Сестра ми е голяма смотанячка. Просто изчакай. Ще те развържа.
Някъде зад мен Сейди извика:
— Картър!
Обърнах се и видях, че двамата с Уолт вървят с усилие към мен и почти влачат Джаз. Сестра ми и досега приличаше на Статуята на свободата с подпаления свитък в едната си ръка. Уолт се беше изправил и очите му вече не светеха, но Джаз се беше отпуснала, сякаш всички кости в тялото й бяха станали на пихтия.
Заобиколиха един огнен дух и неколцина побъркани от страх сватбари и прекосиха някак балната зала.
Уолт погледна грифона.
— Как го укроти?
— Грифоните са слуги на Хор — обясних аз. — По време на битки са теглели колесницата му. Според мен този тук усети, че съм свързан с Хор.
Грифонът изписка нетърпеливо и заблъска с опашка, с която преобърна една каменна колона.
— Не е от най-спокойните — отбеляза Сейди. Тя погледна стъкления купол на дванайсет метра над нас, където мъничкият силует на Хуфу ни махаше трескаво с ръка. — Трябва незабавно да изнесем оттук Джаз — каза тя.
— Добре съм — пророни Джаз.
— Не, не си добре — възрази Уолт. — Тя, Картър, извади от мен онзи дух, но той за малко да я погуби. Явно е демон на болестите…
— Bau — поясних. — Зъл дух. Седемте огъня се наричат…
— Стрелите на Сехмет — довърши вместо мен Джаз, с което потвърди страховете ми. — Духове на напастите, родени от богинята. Мога да ги спра.