— Права си.
— Интересно — каза Лютичето, когато на следващия ден отново се бяха притаили в едно дере, изчаквайки да премине поредната кавалкада. — Войската галопира по хълмовете така, че земята се тресе, а отдолу, от Яруга, се чуват брадви. Дървари си секат гората, сякаш нищо не е станало. Чувате ли?
— Може и да не са дървари — замисли се Кахир. — Дали и това не е армия? Някакви сапьорски дейности?
— Не, това са дървари — обади се Регис. — Явно нищо не може да ги откаже от добива на ангренско злато.
— Какво злато?
— Вгледайте се в тези дървета. — Вампирът за пореден път заговори с тона на всезнаещ мъдрец, който поучава несъобразителни деца. Случваше се да използва този тон доста често, което малко дразнеше Гералт.
— Тези дървета — продължи Регис — са кедри, явори и ангренски борове. Много ценен материал. Тук навсякъде се секат дърва, които се товарят в салове и се превозват надолу по реката. Брадвите звънтят ден и нощ. Войната, която виждаме и чуваме, придобива смисъл. Нилфгард, както знаете, владее устието на Яруга, Цинтра и Верден, както и Горен Соден. А в този момент — вероятно Бруге и част от Долен Соден. Това означава, че плаващият от Ангрен дървен материал вече снабдява имперските дъскорезници и корабостроителници. Следователно северните кралства се опитват да спрат извозването на дървен материал, а нилфгардците, напротив — искат да секат и превозват колкото се може повече.
— А на нас, както обикновено, не ни върви — поклати глава Лютичето. — Защото пътуваме към Каед Дху, точно през средата на Ангрен и през тази „дървена“ война. По дяволите, няма ли някой друг път?
„Същия въпрос — спомни си вещерът, гледайки залязващото над Яруга слънце — зададох и аз на Регис, веднага щом тропотът на копита утихна в далечината, всичко наоколо се успокои и ние най-накрая можехме да продължим по пътя си.“
— Друг път до Каед Дху? — замисли се вампирът. — За да заобиколим хълма и да избегнем маршрута на войската? Да, има такъв път. Но не е много удобен и безопасен. И е по-дълъг. Обаче гарантирам, че там няма да попаднем на войска.
— Разказвай.
— Можем да свърнем на юг и да опитаме да преминем през падината в завоя на Яруга. През Исгит. Знаеш ли Исгит, вещерю?
— Знам го.
— Преминавал си някога през широколистните гори?
— Да.
— Спокойствието в гласа ти — изкашля се вампирът — подсказва, че одобряваш идеята. Е, ние сме петима, включително вещер, войник и стрелкиня. Опит, два меча и лък. Твърде малко, за да се справим с нилфгардски разезд, но за Исгит трябва да е достатъчно.
„Исгит — помисли си вещерът. — Трийсет и няколко квадратни мили блата и тресавища, изпъстрени с езерца. И мрачни широколистни гори със странни дървета. Стволовете на някои от тях са покрити с люспи, а дънерите им са като луковици, изтъняващи към върха, към плоските и гъсти корони. Други са ниски и криви, издигат се върху преплетени като пипалата на октопод корени, и от голите им клони висят бради от мъх и изсъхнали блатни лишеи. Брадите постоянно помръдват, но не от вятъра, а от отровен блатен газ. Исгит или Блатняк, но «Смърдяк» би било по-точното наименование.
А в блатата, тресавищата и езерцата, обрасли с водна леща и водна чума, гъмжи от живот. Там живеят не само бобри, жаби, костенурки и водни птици. В Исгит е пълно и с много по-опасни същества, въоръжени с щипки, пипала и хващателни крайници, с които могат да ловят, осакатяват, потопяват и разкъсват на парчета. Тези същества са толкова много, че никой никога не е успявал да ги изброи и класифицира. Дори вещерите.“
Той самият рядко беше ловувал в Исгит и изобщо — в Долен Ангрен. Местността беше слабо заселена, малобройните живеещи по бреговете на блатата хора бяха свикнали да гледат на животните като на част от пейзажа. Отнасяха се към тях почтително и рядко им хрумваше да наемат вещери, за да ги унищожават. Рядко, но все пак понякога им хрумваше. Така че Гералт познаваше Исгит и неговите опасности.
„Два меча и лък — помисли си той. — И опит, вещерската ми практика. Заедно трябва да успеем. Особено ако вървя отпред и наблюдавам всичко — гнилите дънери, водораслите, храстите, тревите, дори орхидеите. Защото в Исгит дори орхидеите понякога само изглеждат като цветя, а всъщност се оказват отровни ракопаяци. Ще трябва да държа Лютичето изкъсо, да гледам да не пипа нищо. Още повече, че там има доста растения, които обичат да добавят месо към хлорофиловата си диета. И растения, чиито израстъци, дори и при допир с човешката кожа, действат не по-малко ефективно от отровата на ракопаяка. И газът, разбира се. Отровният газ. Трябва да помисля за превръзки на устата и носа…“