Половин ден пътуваха заедно с джуджетата и техните подопечни. После Золтан Чивай извика вещера настрани.
— Трябва да се разделим — каза той направо. — Решихме го, Гералт. На север вече се синее Махакам, а тази долина води направо към планините. Стига толкова приключения. Достатъчно. Връщаме се към своите. Към планината Карбон.
— Разбирам.
— Радвам се да го чуя. Желая ти щастие — на теб и на спътниците ти. Странна компания, осмелявам се да отбележа.
— Те искат да ми помогнат — изрече тихо вещерът. — За мен това е нещо ново. Затова реших да не се опитвам да си изяснявам подбудите им.
— Умно. — Золтан свали от рамото си своя сихил в лакирана ножница, омотана с котешки кожи. — Ето, вземи. Докато още не сме тръгнали по различни пътища.
— Золтане…
— Не казвай нищо, вещерю, а го вземай. Ние ще изчакаме края на войната в планините, за какво ми е това желязо? Но ще ми бъде приятно понякога на чаша бира да си спомням, че изкованият в Махакам сихил е попаднал в добри ръце и служи за добри дела. Няма да се опозори. А ти, когато с това острие съсичаш онези, дето са навредили на твоята Цири, съсечи поне един и заради Калеб Стратън. И си спомни за Золтан Чивай и ковачниците на джуджетата.
— Можеш да си сигурен. — Гералт взе меча, сложи го на гърба си. — Можеш да си сигурен, Золтан Чивай. Доброто, честността и справедливостта завинаги остават в спомените.
— Наистина — присви очи джуджето. — Затова и няма да забравя нито теб, нито мародерите на горската поляна, нито Регис и подковата в огъня. Що се отнася до взаимността и искреността…
Той понижи глас, изкашля се, изхрачи се и се изплю.
— Ние ограбихме един търговец при Дилинген, Гералт. Богаташ, натрупал състоянието си с хевкарска търговия. Когато натовари скъпоценностите и златото си на каруцата и избяга от града, ние му устроихме засада. Защитаваше като лъв имуществото си, викаше за помощ, така че го ударих няколко пъти с боздугана в главата и той стана спокоен и тихичък. Помниш ли сандъка, който носехме, после возихме във фургона и накрая зарихме в земята при река О? Там беше хевкарското имане. Ограбената плячка, с помощта на която смятаме да изградим бъдещето си.
— Защо ми казваш всичко това, Золтане?
— Защото, както ми се струва, ти неотдавна се подведе по измамна външност. Това, което приемаше за добро и справедливо, се оказа подлост и злодейство, скрити зад красива маска. Ти лесно можеш да бъдеш измамен, вещерю, защото не се опитваш да си изясняваш подбудите на хората. Но аз не искам да те мамя. Така че не гледай тези жени и деца, не смятай стоящото пред теб джудже за справедливо и благородно. Пред теб стои бандит, грабител, а може би и убиец. Защото не е изключено и удареният от мен хевкар да е издъхнал в канавката край дилингенския път.
Той мълча дълго, гледайки далечните, потънали в облаци планини на север.
— Е, всичко хубаво, Золтане — каза най-накрая Гералт. — Може да има сили, в чието съществуване постепенно започвам да се съмнявам, но те ще ни позволят да се срещнем отново някой ден. Бих искал това да стане. Искам да те запозная с Цири, искам и нея да запозная с теб. Но дори и това да не се случи, знай, че няма да те забравя. Всичко хубаво, джудже.
— Ще ми подадеш ли ръката си? На мен, разбойника и бандита?
— Без колебание. Защото сега не е толкова лесно да се излъжа, колкото беше някога. И макар и да не търся подбудите, постепенно се уча на изкуството да поглеждам под маските.
Гералт замахна със сихила и разсече на две прелитащата покрай него пеперуда.
„След раздялата със Золтан и групата му — припомни си той — се натъкнахме в горите на група пътуващи селяни. Част от тях се разбягаха, когато ни видяха, други бяха спрени от Милва, която ги заплаши с лъка. Оказа се, че доскоро са били нилфгардски пленници. Бяха ги принудили да секат кедри, но няколко дни по-рано някакъв отряд нападнал стражите им и ги освободил. Сега се връщаха по домовете си. Лютичето много искаше да изясни кои са освободителите им и се зае да ги разпитва задълбочено.“
— Тези войни — повтори селянинът — служат на Бялата кралица. Громят Черните, и то как! Разправят, че са като горили в тила на врага…
— Като какво?
— Нали казах — като горили.
— Горили, по дяволите! — Лютичето се намръщи и махна с ръка. — Ох, хора, хора… Попитах какви знаци носеше армията им.
— Най-различни, господине. Особено конните. А пехотата — някакви червени.
Селянинът взе един клон и нарисува върху пясъка ромб.