Милва седеше сама около малкия огън, който беше разпалила в гората в яма от паднало дърво, далеч от дърварската колиба, в която нощуваха останалите. Тя не потрепна, когато чу стъпките му. Сякаш го очакваше. Само се отмести, правейки му място на поваления дънер.
— Е, и какво? — подхвърли тя рязко, без да очаква отговор. — Забърках ги едни, а?
Той не отговори.
— Не очакваше, когато тръгвахме, а? Когато ме вземаше в компанията си? Мислеше си, че съм груба и глупава селска девойка? Разреши ми да пътувам. Мислеше си: няма да можем да си приказваме за разни мъдрости с нея по пътя, но може да е полезна. Здрава, силна жена, стреля добре с лъка, няма да си протрие задника в седлото, а ако стане напечено, няма да се изпусне в гащите, ще е от полза. А какво се получи — никаква полза, само ядове. Прът в колелото.
— Защо тръгна с мен? — попита той тихо. — Защо не остана в Брокилон? Та нали си знаела…
— Знаех — прекъсна го бързо тя. — Нали бях сред дриадите, а те веднага узнават как са девойките, не можеш да се скриеш от тях. Те узнаха преди мен самата… Но ми се струваше, че слабостта няма да ме обземе толкова бързо. Мислех си, че ще изпия някаква отвара, и няма да забележиш, няма да се досетиш…
— Нещата не са толкова прости.
— Знам. Вампирът ми каза. Твърде дълго отлагах, размишлявах, колебаех се. Сега вече няма да мине гладко…
— Нямах предвид това.
— По дяволите — каза тя след кратко мълчание. — Помисли си само! Излъгах се в Лютичето! Като видях как се перчи, а всъщност е хилав и слаб, несвикнал на труд, реших, че ще се откаже да пътува и ще трябва да го зарежеш. Мислех си: ако ми стане зле, ще се върна с Лютичето. А виж какво стана — Лютичето се държи, а аз…
Гласът й се разтрепери. Гералт я прегърна. И веднага разбра, че това беше жестът, който тя беше очаквала, от който имаше огромна нужда. Твърдостта и грубостта на брокилонската стрелкиня моментално изчезнаха, остана само треперещата, нежна мекота на една уплашена девойка. Но точно тя прекъсна проточилото се мълчание.
— Ти ми каза така и тогава… В Брокилон… Ако се нуждая от опора… Да извикам в нощта… Ти си тук, усещам опора… И все пак ми се иска да извикам… Хей, защо трепериш?
— Нищо. Спомени.
— Какво ще се случи с мен?
Той не отговори. Въпросът не беше отправен към него.
— Татко веднъж ми показа… При нас, край реката, живее една черна оса, която снася яйцата си в жива гъсеница. От яйцата се излюпват оси и изяждат гъсеницата жива… Отвътре… Сега в мен има такова нещо. В мен, вътре, в собствената ми утроба. Расте, постоянно расте и ме яде жива…
— Милва…
— Мария. Аз съм Мария, не Милва. Каква съм аз? Квачка с яйце, не ястреб… Милва, заедно с дриадите, се смееше на полесражението, изваждаше стрели от окървавените трупове — за да не пропадне добрия накрайник! А ако някой още дишаше — ножа в гърлото! Към такава съдба Милва водеше хората чрез предателство и се смееше… Кръвта им крещи сега! Като онези оси тази кръв сега изяжда Мария отвътре. Мария плаща за Милва.
Той мълчеше. Главно защото не знаеше какво да каже. Девойката се притисна по-силно към рамото му.
— Водех към Брокилон отряд „катерици“ — каза тя тихо. — В седмицата преди лятното слънцестоене. Обградиха ни, имаше битка, измъкнахме се седем конници: петима елфи, една елфка и аз. До Лента оставаше половин миля, но зад нас имаше конници, пред нас също, навсякъде бяхме, заобиколени от тъмнина, мъгла, блата… През нощта се притаихме в един върбалак, конете трябваше да отдъхнат, пък и ние. Тогава елфката се съблече безмълвно и легна… А първият от елфите — до нея… Да си тръгна или да се направя, че нищо не виждам? Кръвта ми пулсира в слепоочията, а тя изведнъж казва: „Кой може да знае какво ще стане утре? Кой ще премине реката, и кой ще легне в земята. En’ca minne.“ Така каза: „малко любов“. Само така можело да се победи смъртта. И страха. Те се страхуваха, тя се страхуваше, и аз се страхувах… Така че аз също се съблякох, сложих чула недалеч и легнах върху него… Когато първият ме прегърна, стиснах зъби, защото не бях готова, бях изплашена и суха… Но той беше умен, този елф, нали те само на вид са млади… Беше мъдър… Нежен… Ухаеше на мъх, трева и роса… Към следващия сама протегнах ръце… С желание… Малко любов? Дявол знае колко любов имаше в това, и колко страх, но ми се струва, че страхът беше повече… Защото любовта беше престорена, макар и добра, но все пак престорена, като в пиеса от ония, дето се играят по площадите, защото там, ако актьорите са добри, забравяш кое е престорено и кое е истина. А страхът си го имаше. Истински.
Гералт мълчеше.
— А смъртта все пак не успя да ни победи. На разсъмване убиха двама, докато се доберем до Лента. От онези тримата, които оцеляха, повече не видях никого. Мама ми е казвала, че девойката винаги знае чий плод носи в утробата си… А аз не знам. Аз дори и имената на елфите не знаех, откъде да ги знам? Кажи, откъде?