— До пълнолунието има две седмици. Когато се доберем до нужното място, вече ще е почти пълнолуние.
— Гералт — каза вампирът, като продължаваше да не изпуска вещера от поглед, — ти си странен човек. Пояснявам — това не е в отрицателен смисъл. Е, добре. Отказваме се от Исгит, тъй като е опасен за жени в определени състояния. Ще се прехвърлим на другия бряг на Яруга, което според теб е по-безопасно.
— Умея да оценявам степента на риска.
— Не се съмнявам.
— Нито дума на Милва и останалите. Ако попитат, кажи, че това е част от плана ни.
— Разбира се. Започваме да търсим лодка.
Не се наложи да търсят дълго, а резултатът от издирванията надмина всички очаквания. Намериха не лодка, а голям сал-ферибот. Беше скрит сред върбите и умело замаскиран с клони и тръстика, но го издаде въжето, свързващо го със срещуположния бряг. Намери се и салджия. Когато ги видя, той бързо се шмугна в храстите, но Милва го забеляза и го измъкна за яката, като пътьом сплаши и помощника му, младеж с мощно телосложение и глуповато изражение. Салджията трепереше от страх, очите му шареха като двойка мишки из празен хамбар.
— На другия бряг? — изстена салджията, когато разбра какво се иска от него. — За нищо на света! Там е нилфгардска територия, а сега е военно време! Ако ни хванат, ще ни набият на кол! Няма да ви откарам там. Убийте ме, няма да ви откарам!
— Може да те убием — изскърца със зъби Милва. — А преди това може и да те пребием. Отвори си още веднъж устата — и ще видиш какво можем.
— Военното време — вампирът прободе с поглед салджията, — със сигурност не ти пречи на контрабандата, нали, добри човече? Затова ти е и салът, хитро разположен по-далеч от кралските и нилфгардските постове, нали? Хайде, изкарвай го в реката!
— Така ще е по-разумно — каза Кахир, поглаждайки дръжката на меча си. — Ако се почудиш още, ще се прехвърлим сами, без теб, после ще оставим сала там, и за да си го върнеш, ще се наложи да плуваш жабешката. А така ще преплуваш с нас и ще се върнеш. Един час ще береш страх, после ще забравиш за цялата история.
— А ако се противиш, тъпако — заплаши го отново Милва, — такъв бой ще ти хвърля, че ще ме помниш до зимата.
Изправен пред суровите, не подлежащи на обсъждане аргументи, салджията отстъпи, и скоро цялата дружина беше на сала. Някои коне, особено Плотка, се инатяха и не искаха да се качват, но салджията и глуповатият му помощник явно се бяха сблъсквали с подобна ситуация неведнъж — това си пролича по ловкостта, с която се справиха с упоритите коне. Глупчото гигант завъртя сала с помощта на кормилото и пътуването им през реката започна.
Когато изплуваха в открити води и ги подхвана вятърът, настроението им се подобри. Прехвърлянето през Яруга беше нещо ново, нов етап, свидетелстващ за напредването в придвижването им. Пред тях беше нилфгардският бряг, границата. Изведнъж всички се оживиха. Това се предаде дори на глуповатия помощник на салджията, който изведнъж започна да си подсвирква някаква идиотска мелодия. Гералт също усещаше някаква странна еуфория, сякаш от елшака на другия бряг всеки момент щеше да надникне Цири и да извика радостно, когато го види.
Вместо Цири извика салджията. И то съвсем не радостно.
— Богове! Свършено е с нас!
Гералт погледна накъдето сочеше салджията и изруга. Между елхите на високия бряг заблестяха доспехи, затропаха копита. След миг целият пристан на брега почерня от конници.
— Черни! — извика салджията, пребледнявайки и отпускайки кормилото. — Нилфгардци! Смърт! Спасете ни, богове!
— Дръж конете, Лютиче! — извика Милва, опитвайки с една ръка да извади лъка си от калъфа му. — Дръж конете!
— Тези май не са имперски войски — каза Кахир. — Струва ми се…
Гласът му беше заглушен от виковете на конниците на пристана. И викът на салджията. Глуповатият помощник реагира на вика, като взе брадвата, замахна и с всичка сила я стовари върху въжето. Салджията му помогна с втора брадва. Конниците на пристана видяха това и започнаха да крещят още повече. Няколко души наскачаха във водата. Едни от тях хванаха въжето, други заплуваха към сала.
— Оставете въжето! — развика се Лютичето. — Това не са нилфгардци! Не го сечете…
Но беше твърде късно. Скъсаното въже тежко изпляска във водата, салът се завъртя и течението го подхвана. Конниците на брега нададоха ужасен рев.
— Лютичето е прав — каза навъсено Кахир. — Това не са имперски войски. На нилфгардския бряг са, но не са нилфгардци.
— Разбира се, че не са! — закрещя Лютичето. — Разпознах знаците! Орли и ромбове! Емблемата на Лирия! Това са лирийски гериласи! Хей, хора…
— Скрий се зад борда, глупако!