Поетът, както винаги, вместо да послуша какво му се казва, пожела да узнае каква е работата. И в този момент във въздуха засвистяха стрели. Част от тях с тракане се врязаха в борда на сала, други прелетяха отгоре и паднаха във водата. Две стрели летяха право към Лютичето, но вещерът, вече извадил меча си, скочи и с бързи удари ги отби.
— Велико Слънце! — ахна Кахир. — Отби ги… Отби две стрели! Невероятно! Никога не съм виждал подобно нещо!
— Няма и да видиш! За пръв път в живота си успявам да направя това! Скрийте се зад борда!
Но войниците от пристана прекратиха обстрела, виждайки, че течението носи сала право към техния бряг. Водата се запени от вкарвани в реката коне. Пристанът се изпълни от нови конници. Бяха поне двеста.
— Помагайте! — закрещя салджията. — Хващайте прътовете, благородни господа! Носим се право към брега!
Разбраха веднага какво трябва да направят, а прътовете, за щастие, бяха достатъчно. Регис и Лютичето държаха конете, а Милва, Кахир и вещерът помагаха на салджията и глуповатия му помощник. Салът, оттласнат с пет пръти едновременно, се обърна и увеличи скоростта си, явно насочвайки се към средата на реката. Войниците на брега отново нададоха викове и се хванаха за лъковете. Изсвистяха няколко стрели, един от конете зацвили диво. За щастие подхванатият от течението сал плуваше бързо и се отдалечаваше все повече и повече от брега и от обсега на лъковете.
Вече бяха на средата на реката. Салът се люлееше. Конете пристъпваха и цвилеха, изтръгваха се от вкопчилите се в поводите им Регис и Лютичето. Конниците на брега ревяха и им се заканваха с юмруци. Гералт изведнъж забеляза сред тях ездач на бял кон, който размахваше меч и като че ли раздаваше заповеди. След минута кавалкадата отстъпи към гората и се понесе в галоп по ръба на високия бряг. В крайбрежния храсталак проблясваха ризници.
— Няма да изостанат — изстена салджията. — Знаят, че след завоя течението отново ще ни понесе към техния бряг… Дръжте прътовете готови, господа! Когато ни обърне към десния бряг, трябва да помогнем на лодката да преодолее течението и да акостираме. Иначе лошо ни се пише!
Салът плуваше, леко отклонявайки се към десния бряг, към висок склон, обрасъл с борове. Левият бряг, от който сега се отдалечаваха, стана плосък, с вдаден в реката полукръгъл пясъчен насип. На насипа в галоп излизаха конници и със засилка скачаха във водата. До насипа явно имаше плитчина и конниците навлизаха доста в реката, преди водата да стигне до коремите на конете.
— Ще се приближат на един изстрел разстояние! — прецени мрачно Милва. — Скрийте се.
Отново засвистяха стрели, някои от които се забиха в дъските. Но отбиващото се от плитчината течение бързо понесе сала към остър завой при десния бряг.
— Сега за прътовете! — извика уплашеният салджия. — По-живо, да акостираме, докато не ни е прихванал бързеят!
Но се оказа, че това не е толкова лесно. Течението беше бързо, водата — дълбока, а салът — голям, тежък и трудноподвижен. Отначало изобщо не реагираше на усилията им, докато прътовете не се опряха в дъното. Вече изглеждаше, че усилията им ще имат резултат, когато Милва изведнъж пусна пръта и безмълвно посочи към десния бряг.
— Този път… — Кахир избърса потта от челото си. — Това вече със сигурност са нилфгардци.
Гералт също виждаше, че е така. Конниците, появили се неочаквано на десния бряг, имаха черни и зелени наметала, а конете им бяха с характерните за нилфгардците юзди: Конниците бяха поне стотина.
— Е, сега вече наистина край… — застена салджията. — Майчице, това са Черни!
— За прътовете! — извика вещерът. — За прътовете, и по-бързо! Да се отдалечим от брега!
Задачата отново не се оказа лека. Течението при десния бряг беше силно, салът се носеше под високия склон, над който вече се чуваха виковете на нилфгардците. Когато след минута натискащият пръта Гералт вдигна глава, видя над себе си борови клони. Една изстреляна от върха на склона стрела се заби отвесно в палубата, на две крачки от него. Втората, носеща се към Кахир, той отби с удар на меча.
Милва, Кахир, салджията и помощникът му се отблъсваха вече не от дъното, а от десния бряг, от склона. Гералт захвърли меча, хвана пръта и им помогна, а салът отново започна да се отклонява към средата на течението. Но все още бяха в опасна близост до десния бряг, а по него препускаха преследвачите им. Не бяха успели да се отдалечат много, когато склонът свърши и на плоския, обрасъл с тръстика бряг изскочиха нилфгардците. Във въздуха запяха перата на стрели.
— Скрийте се!
Помощник-салджията изведнъж изруга някак странно й пусна пръта си във водата. Гералт видя окървавения накрайник и четирицаловата стрела, стърчаща от гърба му. Дорестият кон на Кахир се изправи на задните си крака, зацвили, мятайки простреляната си шия, повали Лютичето й скочи зад борда: Останалите коне също цвилеха и се мятаха, салът се тресеше от ударите на копитата им.