На биндугата също кипеше битка. Нилфгардците бяха обкръжили и отрязали от моста войниците, които не бяха избягали и яростно се отбраняваха зад барикада от кедрови и борови дънери. При вида на настъпващата помощ шепата защитници на барикадата нададоха радостен вик. Малко преждевременно. Плътният клин на лирийските войници помете нилфгардците от моста, но сега върху него се посипаха фланговите удари на имперската конница. Ако не беше барикадата и купчините дърва, пречещи и на бягството, и на атаките на кавалерията, пехотата щеше да бъде разбита мигновено. Притиснатите към куповете дърва войници започнаха яростна битка.
За Гералт това беше нещо ново, той не беше запознат с този вид тактически бой. Никаква фехтовка и никаква работа на краката, само хаотично сечене и непрестанни удари, сипещи се от всички страни… Но му помогна това, че той съвсем неочаквано и не напълно заслужено се беше озовал в ролята на командир и сега войниците се биеха за него, прикриваха фланговете му, пазеха му гърба, разчистваха пътя пред него, освобождаваха му място, за да може да замахва и да посича смъртоносно. Но блъсканицата се увеличаваше все повече и повече. Вещерът и армията му вече се биеха рамо до рамо с шепата окървавени и изтощени защитници на барикадата, които бяха предимно наемници-джуджета. Биеха се, обкръжени отвсякъде.
А после пламна огън.
Едната от страните на барикадата, намираща се между биндугата и моста, представляваше огромна купчина от сплетени сухи дърва и клони — непреодолимо препятствие за конете и пехотата. Но сега всичко това пламтеше — някой беше хвърлил там факла. Защитниците отстъпваха, прогонени от горещината и дима. Събрали се накуп, заслепени, пречейки си един на друг, те умираха един след друг под ударите на атакуващите нилфгардци.
Положението спаси Кахир. Благодарение на своя военен опит, той не беше позволил събралите се около него войници да бъдат обкръжени. Беше допуснал да го откъснат от групата на Гералт, но сега се връщаше. Дори се беше сдобил с кон с черен чул, и размахвайки меча си, удари нилфгардците по фланга. След него с див рев в образувалия се проход нахлуха войници с бели наметки с червени ромбове, въоръжени с алебарди и копия.
Гералт направи знака на Аард и удари по пламтящите клони. Не разчиташе на особен ефект, тъй като от няколко седмици не беше употребявал вещерски еликсири. Но все пак имаше резултат. Купчината се взриви и се разпадна, хвърляйки искри.
— След мен! — изрева той, съсичайки висок нилфгардец, катерещ се върху барикадата. — След мен! През огъня!
И тръгнаха, разхвърляйки с копията си все още горящата купчина, разхвърляйки нилфгардските коне с хванати с голи ръце главни. „Огнено кръщение — помисли си вещерът, който сечеше и парираше ударите като полудял. — Трябваше да премина през огъня заради Цири. А вървя през огъня в битка, която изобщо не ме касае. Която изобщо не разбирам. Огънят, който би трябвало да ме пречисти, просто изгаря косите и лицево ми.“
Кръвта, с която беше напръскан, съскаше и се изпаряваше.
— Напред, момчета! Кахир, при мен!
— Гералт! — Кахир помете от седлото му поредния нилфгардец. — Към моста! Пробий си път с твоите хора към моста! Ще организираме отбраната там.
Той не довърши, защото върху него в галоп налетя конник с черен нагръдник, без шлем, с развяващи се окървавени коси. Кахир парира удара на дългия му меч, но падна от вдигналия се на задните си крака кон. Нилфгардецът се наведе, за да го прикове към земята. Но не направи това, не нанесе удара си. Върху нараменника му гореше сребърен скорпион.
— Кахир! Кахир аеп Кеалах! — възкликна той смаяно.
— Мортесен… — В гласа на падналия на земята Кахир имаше не по-малко учудване.
Тичащият до Гералт наемник-джудже с покрита със сажди и обгоряла по краищата си бяла наметка с червени ромбове не се смая, а със замах заби пиката си в корема на нилфгардеца и със силен тласък го свали от седлото. Второ джудже скочи, стъпи с крак върху черния нагръдник на умиращия и заби копието си право в гърлото му. Нилфгардецът захриптя, избълва кръв и задраска с шпорите си по пясъка.