В този момент нещо твърдо и тежко удари вещера в кръста. Коленете му се подкосиха. Той падна, чувайки силен, тържествуващ рев. Видя как конниците с черни наметала се носят към гората. Чуваше как мостът гърми под копитата на носещи се от левия бряг конници, над които се развяваше знаме с орел, заобиколен от червени ромбове.
Така приключи за Гералт голямата битка за моста над Яруга, битка, на която впоследствие хрониките не отделиха нито ред, разбира се.
— Не се безпокойте, уважаеми господине — каза фелдшерът, опипвайки и оглеждайки гърба на вещера. — Мостът е унищожен. Не ни заплашва нападение от другия бряг. Вашите приятели и жената са в безопасност. Тя ваша съпруга ли е?
— Не.
— Ах, а аз си помислих… Винаги е страшно за бременни жени по време на война…
— Мълчете. Нито дума за това. Що за знамена са вашите?
— Не знаете ли за кого се бихте? Изумително, изумително… Това е армията на Лирия. Виждате ли лирийския черен орел и ривийските червени ромбове. Е, готово. Само един удар. Ще ви наболява малко кръстът — и това е. Нищо страшно. Ще оздравеете.
— Благодаря.
— Аз трябва да ви благодаря. Ако не бяхте удържали моста, нилфгардците щяха да ни избият до крак на онзи бряг, бяха ни притиснали към реката. Нямаше да успеем да се измъкнем… Спасихте кралицата! Е, всичко хубаво, господине. Ще тръгвам, че и други ранени се нуждаят от помощ.
— Благодаря.
Седеше на един дънер на биндугата, уморен, измъчен, безразличен към всичко. Сам. Кахир беше изчезнал някъде. Между двете части на разбития мост течаха златистозелените води на Яруга, проблясващи в лъчите на залязващото слънце.
— Това е той, милостива господарке. Позволете да ви помогна да слезете…
— Префтани.
Гералт вдигна глава при звука на крачки, тропането на подкови и скърцането на броня. Пред него стоеше жена с ризница, с много светли коси, като неговите собствени. В следващия момент осъзна, че косите не са руси, а са побелели, макар че върху лицето на жената нямаше забележими признаци на старост. Зрялост — да. Но не и старост.
Жената притискаше към устата си батистена кърпичка с дантелени ръбове. Кърпичката беше цялата в кръв.
— Станете, господине — прошепна на Гералт един от застаналите наблизо рицари. — И отдайте чест. Това е кралицата.
Вещерът стана. Поклони се, превъзмогвайки болката си в кръста.
— Ти ли удърфа мофта?
— Моля?
Жената махна кърпичката от устата си и изплю кръв. Няколко капчици попаднаха върху орнаментния й нагръдник.
— Нейно Величество Меве, кралицата на Лирия и Ривия — каза застаналият до жената рицар с виолетово наметало, — пита вие ли командвахте геройската отбрана на моста над Яруга?
— Май така се получи.
— Полуфило фе! — Кралицата се опита да се засмее, но нищо не излезе. Тя се намръщи, изруга неразбираемо и отново се изплю. Преди да успее да прикрие устата си с кърпичката, Гералт видя грозна рана, забеляза и липсата на няколко зъба.
— Да — каза тя иззад кърпичката, гледайки го в очите. — Някакъф куфи фин ме млафна прафо ф муфрата.
— Кралица Меве — съобщи високопарно човекът с виолетовото наметало — се биеше в първите редици, като мъж, като рицар, срещу превъзхождащите сили на нилфгардците. Тази рана боли, но не я обезобразява. А вие спасихте и нея, и нашия корпус. След като някакви изменници откраднаха сала, този мост остана единственото спасение за нас. А вие го отбранявахте геройски.
— Префтани, Одо. Как фе кафвате, герое?
— Аз ли?
— Разбира се, че вие. — Рицарят с виолетовото наметало го погледна страшно. — Какво ви е? Ранен ли сте? Контузен? В главата ли сте ранен?
— Не.
— Тогава отговаряйте, когато кралицата ви пита! Нали виждате, че е ранена в устата и й е трудно да говори!
— Префтани, Одо.
Виолетовият се поклони, след което погледна към Гералт.
— Името ви?
„Какво пък — помисли си той. — Писна ми от всичко това. Няма да лъжа.“
— Гералт.
— Гералт откъде?
— Отникъде.
— Не фте ли пофветен? — Меве отново украси пясъка под краката си с червени пръски слюнка, примесени с кръв.
— Моля? Не. Не съм посветен. Ваше Кралско Величество.
Меве извади меча си.
— На колене.
Той изпълни заповедта, като все така не можеше да повярва в случващото се. Мислеше си за Милва и за пътя, който избра за нея, след като се уплаши от тресавищата на Исгит.
Кралицата се обърна към виолетовия.
— Кафи ти думите. Аф нямам фъби.
— За безпримерно мъжество в битка за справедливо дело — провъзгласи тържествено виолетовият, — като доказателство за чест, доблест и вярност към короната, аз, Меве, по милостта на боговете кралица на Лирия и Ривия, възползвайки се от моето право и моята привилегия, те провъзгласявам за рицар. Служи ми вярно. Изтърпи този удар и нито един повече.