Гералт почувства върху рамото си лекия удар с плоската страна на меча. Погледна в светлозелените очи на кралицата. Меве изплю гъста червена слюнка, притисна кърпичката към лицето си и му намигна иззад дантелата.
Виолетовият се приближи към владетелката и започна да шепне нещо. Вещерът чу думите „именуване“, „ривийски ромбове“, „знаме“ и „чест“.
— Справедливо — кимна Меве. Тя говореше все по-ясно, превъзмогвайки болката си. — Ти отбраняваше моста заедно с бойците от Ривия, храбри Гералт Отникъде. Така фе полуфило, ха-ха. А на мен ми фе полуфи да ти дам това име: Гералт от Ривия. Ха-ха.
— Поклонете се, господин рицарю — прошепна виолетовият.
Посветеният в рицарство Гералт от Ривия се поклони толкова ниско, че кралица Меве, неговата сюзеренка, не можа да види усмивката му, горчивата усмивка, която той не успя да сдържи.